— Ах! – възкликна Вахерон. – Погледнете как бяга Петият воин. Той знае какъв е залогът. Един боец беше убит, така че сега последният, останал на арената, ще бъде вторият от последните двама, което значи смърт. Той бяга буквално, за да спаси живота си.
Гурката бе в средата на средните стълби, когато Джак стигна подножието им.
Хукна нагоре по стъпалата.
Съперникът му стиснал късия си меч – вече приближаваше горния край и не забавяше темпото.
Гурката стигна края на стълбите и скочи…
… точно когато Джак се хвърли напред и сграбчи глезените му с две ръце, като ръгбист, и го събори грозно по очи.
Джак и Гурката се изправиха и застанаха един срещу друг на тясната платформа в горния край на трите стълбища.
Гурката вдигна меча си заплашително. Вече не беше надбягване към изхода.
Вече беше битка на живот и смърт.
Гурката се спусна към Джак, размахал меча.
— По дяволите! – изруга Джак.
Беше твърде уморен, за да се бие, и твърде изтощен, за да постъпва джентълменски, така че реши да действа мръсно.
Един ритник в капачката на коляното предизвика мъчителен пращящ звук и изведнъж кракът на Гурката се огъна в неестествена посока. Чу се рев от болка.
Следващият ритник, в гърдите на загубилия равновесие мъж, го изпрати зад ръба на платформата, в пропастта. Виковете му не стихнаха чак до дъното.
Джак изведнъж остана сам на платформата. Огромното пространство около него беше неестествено тихо.
Железните топки вече не се търкаляха по спираловидните пътеки по стените на кулата.
Ордата минотаври – спряна от топката, срязала белезниците на Джак и изправена пред перспективата да бъде залята от лавата, която продължаваше да се стича от кулата – се бе върнала на първата площадка.
Хадес, Вахерон и останалите аристократи наблюдаваха Джак с очакване, смълчани, сякаш готови да аплодират, когато направи последния скок.
Останалите бойци бяха на не повече от три метра от него, от другата страна на тясната пролука, и също наблюдаваха. Оставаше само да направи лекия скок и да се присъедини към тях, извън арената.
Джак обаче направи нещо, което никой не очакваше. Не скочи.
Докато знатните особи наблюдаваха стъписани, за тяхна пълна и крайна изненада Джак Уест-младши, се обърна и хукна – хукна назад – надолу по високото стълбище, към главната площадка с цилиндричната кула.
— Какво прави, по дяволи те? – учуди се някой.
Йоланте наблюдаваше Джак с присвити очи.
— Прави това, което прави обикновено.
Джак забърза назад по моста, после огледа бавните реки втечнен камък, които се стичаха по пресичащите се пътеки на кулата.
Бяха стигнали до основата й.
Забърза нагоре по една от извитите пътеки, които водеха към подножието на кулата, точно когато реката от лава беше на десетина метра от него.
Завари Скай Монстър там, където го бе оставил. Едрият новозеландец седеше и държеше окървавената си ръка, вперил поглед в земята.
Вдигна очи, когато Джак каза:
— Монстър! Хайде, време е да вървим.
— Джак!? Върна се? Не трябваше ли да… излезеш?
Джак се усмихна.
— Стига да изпреварим лавата, имаме толкова време, колкото ни е нужно, приятелю. Няма да оставя никого, колкото и да е зле. Хайде.
И поведе Скай Монстър към изхода.
Направиха няколко крачки и Джак го чу.
Скимтене.
Болезнено животинско скимтене.
Джак присви очи и погледна надолу, към наклонената пътека, която водеше към първата площадка.
Там, затиснат под желязната топка, минала по пътеката преди малко, наполовина извън пътеката явно бе опитвал да се измъкне лежеше минотавър.
Единият му ботуш беше затиснат от спрялата желязна топка и сега получовекът лежеше безпомощен, без шанс да се освободи.
Обаче скимтенето не беше предназначено за Джак.
Минотавърът умоляваше за помощ други два минотавъра, застанали недалеч на пътеката. Те пристъпваха притеснено на местата си, несигурни, неуверени. Да опитат да спасят другаря си означаваше да рискуват прииждащата лава да ги залее.
След миг взеха решението си… и се втурнаха в обратната посока. Заклещеният минотавър дръпна бичата си маска и зави жално зад гърбовете им, докато те се отдалечаваха.
Джак видя как раненият минотавър опита отново да измъкне крака си – без успех. Топката беше твърде тежка и получовекът не можеше да я помръдне сам.
Без бойния си шлем съществото не изглеждаше така страховито – имаше топка черна грива, ниско чело, издадена челюст.
Така изглеждаше по-човешки.
И нещо в Джак прещрака.
Това същество, това нещо, този получовек – каквото там беше – щеше да умре от ужасна смърт, изгорено, направо стопено от стичащата се лава.