Това, изглежда, бе мой дълг. Как иначе можех да проумея Бърта? Аз винаги много бързо съм се измъквал от дрехите си. Така и направих. Все пак имах един проблем. Какво да правя с портфейла, джобния си часовник и ключовете от колата? Опасно беше да ги оставя в дрехите. И тръгнах гол, надолу по пътеката, но стиснал в дясната ръка своите ценности. Щом стигнах мястото на действието, един гол младеж ме спря и извика, по-точно изпя:
— Сложи на пода вещите. Вещите са нечисти.
— Но това са портфейлът ми, часовникът и ключовете от колата.
— Сложи на пода вещите — изпя той.
— Но аз трябва да си отида с колата от гарата до къщи. Имам шейсет-седемдесет долара в банкноти — казах аз.
— Сложи на пода вещите.
— Не мога, наистина не мога. Трябва да ям, да пия и да се прибера в къщи.
Тогава един по един всички, включително и Бърта, подеха заклинанието. Целият състав започна да пее:
— Сложи на пода вещите, сложи на пода вещите.
За мен чувството, че съм нежелан, е било винаги остро болезнено. Предполагам, че някой диагностик би могъл да даде обяснение. Усещането се повтаря като ехо и винаги се улавя за последната брънка на веригата, съставена от подобни изпитания. Гласовете на актьорите бяха високи и подигравателни, а аз стоях като гол глупак някъде посред града, нежелан, и си спомнях за пропуснатите футболни пасове, за загубени битки, за презрението на непознати хора, за смеха, който долита иззад затворени врати. Държах вещите в дясната си ръка и в тях буквално се съдържаше моята самоличност. Нито един от предметите не беше незаменим, но хвърлех ли ги, щях да застраша своята същност, сянката си, която виждах върху пода, името си.
Върнах се на мястото си и се облякох. При такава теснотия това се оказа трудно. Актьорите продължаваха да крещят. Вървях нагоре и стръмната пътека на порутения театър силно навяваше спомени от миналото. Преди години бях вървял по същата пътека към изхода след „Крал Лир“ и „Вишнева градина“, без тя да ми изглежда така стръмна. Излязох вън.
Снегът продължаваше да вали. Приличаше на виелица. Пред театъра едно такси бе затънало и аз си спомних, че имам гуми за сняг. Това ми даде чувство за сигурност и добре свършена работа — нещо, което щеше да възмути Озаманидес и неговата гола свита. Не бях извадил на показ душевните си колебания, само проявих оная част от себе си, която се отличаваше с удивителна практичност и твърдост. Вятърът хвърляше сняг в лицето ми, а аз пеех, подрънквах ключовете от колата и неусетно стигнах до влака.