— Хм. Това е откачено. Е, добре, ще ти се доверя. Не ме прецаквай за този случай, Джей.
— Няма.
— И хей… Може да ми се обадиш по всяко време. Аз съм нощна птица.
Ярдли спря такси да я откара до тях, за да вземе колата си, и после се обади на Дилън Астър.
— Ало?
— Здравей. Джесика е. Трябва да поговорим.
61.
Четиримата мъже застанаха неподвижно и се втренчиха в нея. Тара усещаше погледите им върху себе си. Тя поглеждаше ту единия, ту другия, и осъзна, че мъжът зад нея е пристъпил по-близо. Тара бавно пъхна ръце в джобовете си, но не помръдна.
— Дай ключовете от колата си — заповяда Васили.
— Тук ли са парите?
Той погледна телохранителя зад нея.
— Мисля, че не разбираш какво става. Дай ми ключовете и може би ще те пуснем да си вървиш. Или може да те дам на моите момчета да ти се изредят и после да те застрелят. Още не съм решил. Зависи дали ще съдействаш.
Тара не трепна и не отмести поглед от очите му.
— Непрекъснато чешеш ръката си. Сърби ли те?
— Какво?
— Ръката ти. Почеса се четири пъти, откакто съм тук. Единият от хората ти се чеше по врата, а другият — по пръстите. Бас ловя, че онзи зад мен също се чеше някъде. Вероятно и в момента.
Васили не каза нищо, само присви очи.
— Чувал ли си за батрахотоксин? Изумителна отрова. Извлича се от един вид жаба, Phyllobates terribilis. Наричат ги листолази. Някои местни племена в западна Колумбия оставят жабите близо до огъня, за да ги накарат да се изпотят, и после изстъргват отровата от тях и намазват стрелите си. Отровата убива почти мигновено жертвата. Отровите имат числена стойност по така наречената скала за смъртоносна доза. Батрахотоксинът има една от най-малките смъртоносни дози в света. Само два микрограма могат да убият възрастен човек. Колкото две зрънца трапезна сол.
Мъжът зад нея пристъпи крачка напред и Тара бързо се отмести от пътя му. Тя продължи да говори, докато отстъпваше с гръб към стената.
— Интересното за батрахотоксина е, че може да го направиш във формата на спрей и да пръскаш повърхности. Отровата е активна десетки часове. Затова, ако някой напръска, да речем, няколко дръжки на врати и облегалките за ръце на канцеларски стол, при докосването им само за миг, кожата абсорбира токсина. Първо причинява сърбеж, тъй като йонните натриеви канали в мускулите и нервите не могат да се затворят. След сърбежа започват конвулсии и после настъпва парализа. Всъщност става бавно. Започва от краката и плъзва нагоре, а ти само седиш и чакаш, докато усещаш как се изкачва нагоре по тялото ти.
Васили и хората му се ококориха. Телохранителите се втренчиха в шефа си, опитвайки се да отгатнат какво ще направи. Единият се почеса по рамото, а другият — по врата. Едрият телохранител пристъпи към Тара, за да я сграбчи, и тя бързо каза:
— Имам противоотрова.
Мъжете се вцепениха.
— Искам парите. Може да вземете картините и противоотровата и всеки ще тръгне по своя щастлив път.
— Лъжеш.
— Възможно е. Също така е възможно да казвам истината и вие да имате… — Тара извади телефона си и погледна часовника. — Един час живот. Дишането вече ще става все по-трудно и след двайсетина минути ще получите обриви. След това парализата ще започне от краката ви и ще тръгне нагоре по тялото. Когато стигне до белите ви дробове, ще се задушите и ще умрете. Тогава вече няма да можете да направите нищо. Противоотровата ви е необходима през първите няколко часа, иначе е безполезна.
Мъжете се спогледаха. И тогава Тара видя нещо, което очакваше — първият признак на неподправен страх. Не беше от страна на Васили или телохранителя му, а от единия от другите двама мъже. Той се потеше и постоянно преглъщаше, сякаш проверяваше дали все още може да го прави.
Страхът постепенно го сковаваше и скоро щеше да последва паника.
— Къде са парите? — попита тя.
— Няма да получиш нито цент.
— Тогава всички ще умрете.
Васили извади пистолета, който беше затъкнал в колана си, и го сложи на бюрото.
— Ако ние умрем, и ти ще умреш с нас.
Той кимна на телохранителя, който пристъпи към Тара, за да я сграбчи. Тя бръкна под суитшърта си, извади сребрист флакон и зачака пазача да се приближи още.
В същия момент някой почука на вратата и всички се вцепениха.
62.
Дилън Астър живееше в обикновена едноетажна къща в покрайнините, в градче, през което Ярдли само беше минавала. Тя забеляза играчки на моравата отпред, но не си спомняше той да има деца. Входната врата беше отворена, но комарникът беше заключен. Астър седеше на дивана и дойде да отключи.