63.
Тара не откъсваше очи от вратата. Мъжете също. Тя знаеше, че ако те бяха повече, щеше да има сериозни неприятности. Пистолетът на бюрото беше на три метра от нея. Ако се втурнеше към него и Васили не внимаваше, можеше да го грабне първа. Може би. Иначе той щеше да я застреля. Въпреки че, съдейки по израженията на другите мъже, те нямаше да я убият, докато не разберяха със сигурност дали блъфира.
На вратата отново се почука.
Никой не помръдна. Накрая Васили кимна на едрия телохранител, който отключи. Открехна вратата съвсем леко, но Тара видя кой е отвън. Пред апартамента, на слабата светлина в коридора, стоеше майка ѝ.
По дяволите, помисли си Тара.
Очите на Ярдли се спряха на нея и въпреки че не направи нищо, Тара забеляза, че дишаше учестено.
— Това е дъщеря ми. Отдръпни се.
Телохранителят не знаеше какво да направи, докато Васили не му каза:
— Пусни я да влезе.
Пазачът отвори широко вратата и отстъпи встрани. Джесика влезе и погледна Тара.
— Добре ли си?
— Да — отвърна Тара и погледна Васили.
Ярдли застана в средата на стаята и после издаде звук, който Тара отначало не разпозна, защото беше крайно неуместен за ситуацията. Смях.
Васили наклони назад глава и избухна в гръмогласен смях, като сложи ръка на корема си, сякаш беше герой в анимационен филм. Когато спря, той преметна крак върху крак и отпусна ръце на стомаха си.
— Трябваше да забележа приликата — каза Васили, втренчил очи в Тара, а после се обърна към майка ѝ. — Красива си както винаги, Джесика. Мисля, че последния път, когато те видях, ти беше в моята галерия с Еди, който се опитваше да ме убеди да купя негова картина на Йосемити.
— Помня картината — спокойно каза Ярдли. — Мразех я.
— Аз също. Беше прекалено тъмна. Небето беше сиво, реката — почти черна, а дърветата бяха криво преплетени и заплашителни… — Васили взе цигарата и си дръпна. — Еди никога не виждаше тази страна на картините си. Не е ли странно какво вижда художникът в собствените си произведения и какво вижда останалият свят? Той влага цялото си същество във всяка картина, но пак е сляп да я види какво представлява всъщност.
Джесика погледна Тара.
— В каквото и да я е забъркал баща ѝ, всичко свършва сега. Вземам дъщеря си и си тръгваме.
Васили се обърна към Тара и плъзна очи по тялото ѝ.
— Дъщерята на Еди… Изумително! Предполагам, че той ти е казал къде са картините?
Тара не отговори.
Васили въздъхна и отново се обърна към майка ѝ.
— Ето какъв е проблемът, Джесика. Дъщеря ти явно ни е отровила.
Ярдли я погледна.
— Какво?
Васили вдигна рамене.
— Тя каза, че напръскала… Как я нарече? Не знам. Някаква отрова по бравата и бюрото ми. Честно казано, чувствам я по кожата си. Дъщеря ти каза, че отровата скоро ще започне да ни парализира, но че има противоотрова.
Джесика се вгледа в очите на Тара.
— Вярно ли е?
Стъписаното и ужасено изражение на майка ѝ прониза Тара. Никога не я беше виждала толкова разочарована. Тара преглътна и наведе глава.
— Тара… вярно ли е?
— Не.
— Направи ли им нещо?
— Дойдох по-рано и напръсках навсякъде с екстракт от мукуна пруриенс.
— Какво е това?
— Вид бобово растение, което причинява силен сърбеж.
Васили отново избухна в смях.
— Прах, предизвикващ сърбеж? Опита се да ми измъкнеш два милиона долара, използвайки прах за сърбеж? — Той отново се разсмя.
Ярдли го погледна и повтори:
— Вземам дъщеря си и тръгваме. Колкото до мен, това никога не се е случвало.
Васили се втренчи в нея с присвити очи през тънката сива мъгла на тютюневия дим.
— Все още искам картините.
— Не ме интересува. Вече не съм студентка по фотография, Васили. Прокурор съм от Окръжната прокуратура. Ако се опиташ да ме спреш, ще накарам ченгетата да те арестуват. Ясно ли е?
Той продължи да я гледа още малко и после кимна.
— Да тръгваме, Тара — каза Джесика.
Двете напуснаха апартамента. Майка ѝ изглеждаше спокойна и невъзмутима, но Тара забеляза, че на излизане тя не се обърна с гръб към мъжете. Щом слязоха по стълбите, Ярдли забърза към колата си и Тара я последва.
— Къде ти беше умът, по дяволите? — извика Джесика.
Доколкото си спомняше Тара, майка ѝ никога не ѝ беше повишавала тон.
Тара наведе глава и не каза нищо.
— Не мога да повярвам, че си толкова глупава! — Джесика въздъхна шумно и погледна към сградата. — Няма ли да кажеш нещо? Някаква саркастична забележка за мен?