— Извинявай, че идвам толкова рано и без да ти се обадя. Исках да те хвана преди съдебното заседание.
— Няма нищо.
Ярдли вдигна глава и погледна небето, което сега беше изпълнено със сиво-черни облаци. По-нататък над пустинята валеше дъжд.
— Поисках отсрочка на процеса.
— Защо?
— Открих един човек, който твърдеше, че е видял Хармъни Фар, но после ни каза, че не е вярно. Някой му платил, за да се обади в полицията и да я опише така, сякаш е избягала от дома си. Полицаите вече не биха разследвали случая толкова внимателно, ако мислят, че е избягала. — Джесика замълча за момент. — Тази сутрин намериха мъжа в дървена къща на Кримзън Лейк Роуд. Обесен от тавана.
Последва дълго мълчание.
— Много съжалявам, Джес.
Ярдли кимна. Питаше се какво ще каже Анджела Ривър. Дали ще се зарадва, че по всяка вероятност не Майкъл се бе опитал да я убие. Вместо това тя се беше опитала да утеши Джесика.
— Вероятно ще прекратят делото срещу Майкъл — добави Джесика. — Не е сигурно дали той няма съучастник, но не виждам как ще продължат, след като всичко стане публично достояние.
— Те?
— Вече няма да съм прокурор по случая.
Анджела кимна, но дълго не каза нищо. После попита:
— Какво ще правиш?
— Не знам, но няма да се върна. Приключих с тази проклета професия.
— Обвиняваш се заради онзи човек и момичето?
— Този случай беше мой от самото начало.
— Не, не беше. Случаят беше негов. На онзи, който е убил Хармъни и майка ѝ и се опита да убие мен. Винаги е бил неговият случай. Той контролираше нещата, не ти.
Джесика поклати глава.
— Можеше да направя нещо различно.
— Какво?
— Не знам! — троснато отвърна Джесика и погледна Анджела, а после се обърна и се втренчи в улицата. — Не знам.
— Щом не знаеш, тогава това означава, че си направила всичко по силите си. Какво още можеше да дадеш на тази проклета работа? Трябва да направиш каквото можеш, а останалото зависи от вселената.
Ярдли почувства, че смразяващ хлад прониза сърцето ѝ. Беше толкова остър, че дъхът ѝ секна. Прозрението прогони всички други мисли. Тя не беше направила всичко, което можеше.
Имаше нещо, което се съпротивляваше да направи; нещо, за което дори отказваше да мисли. След като го направеше, тогава можеше да си каже, че е направила всичко възможно. Но не и преди това.
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Ще ми направиш ли една услуга? Ще останеш ли тук с Тара, докато се върна? Сигурна съм, че тя спи, но ще се чувствам по-спокойна, ако ти си с нея.
— Разбира се. Къде отиваш?
— Да се срещна с един човек, когото не искам да виждам.
68.
Ярдли се обади на директорката на затвора Софи Гледхил. Обясни какво иска и Гледхил се съгласи, но едва след като я попита:
— Сигурна ли си? Помниш ли как се почувства последния път? Каза ми, че все едно си била напъхана в ковчег, докато си била в стаята с него.
— Знам, но трябва да говоря с него.
Ярдли остана в колата си на паркинга на затвора „Лоу Дезърт Плейнс“, докато не получи съобщение от Гледхил, че стаята е готова.
На входа я очакваха, въпреки че Джесика пак трябваше да се подпише в дневника за посетители и да мине през детекторите за метал. След това мина през стоманени врати и после през една плъзгаща се врата с железни решетки. Един надзирател — нисък мъж с късо подстригана коса — я поведе по коридора към килиите на осъдените на смърт.
Стаята, която бяха подготвили за нея, беше за поверителни срещи между адвокат и клиент. Последния път, когато беше в тази стая, Джесика наблюдава как Тара видя баща си за първи път.
— Ще го доведа.
— Благодаря.
Ярдли седна на металния стол и търпеливо зачака. В ъгъла имаше часовник и единственият звук в стаята беше тиктакането на голямата стрелка. Беше обезпокоително тихо. В затворите винаги беше шумно — чуваха се викове, смях и понякога писъци.
Стоманената врата от другата страна на дебелата стъклена преграда се отвори и надзирателят доведе Еди Кал. Ярдли трябваше да положи усилия да не се разтрепери, въпреки че тялото ѝ беше парализирано и не можеше да помръдне, дори и да искаше.
Еди седна и я погледна с тъмносините си очи, които приличаха на очите на Тара толкова много, че Джесика отмести поглед встрани. Трябваше ѝ малко време, преди отново да го погледне.
— Не очаквах да те видя пак — тихо каза той.
Джесика погледна надзирателя.
— Бихте ли ни оставили за малко насаме?
— Добре. Повикайте ме, ако ви потрябвам.