— Да, жал ми е за момчето. Първо майка му си отиде от рак, след това загуби сестра си, а два месеца по-късно умря баща му. Той беше малко хлапе и не заслужаваше такъв живот. — Перес потъна в мисли за кратко. — Иска ми се да можех да му помогна. Но нямах свободна стая. Тогава имах пет деца у дома. Нямах възможност да го взема.
— Дадоха ми този списък — каза Ярдли и извади папката, която ѝ беше дал Уилсън — и ми казаха, че тези хора може да знаят нещо за Боби. Сещате ли се за някой друг, с когото трябва да говоря?
Той поклати глава.
— Не. Не останаха много хора, които ги познаваха. Но на ваше място бих говорил с нея — каза Перес и посочи едно от имената. — Гейл. Тя гледаше Боби и Сю Елън през повечето време, когато баща им беше на работа.
— Още ли е в града?
Перес кимна.
— Стара е и не излиза никъде. Ето адреса ѝ.
— Имате ли снимки на Боби?
Перес поклати глава.
— Не. Но дори да имах, не бих ги запазил. Лоши спомени.
— Ако видите снимка на Боби сега, мислите ли, че ще го познаете?
— По дяволите, кой знае? Беше отдавна, пък и искам да забравя онази част от живота си.
Гейл Роудс живееше в светлосиня къща с червени кепенци на прозорците и кафяви плочи на покрива, която приличаше на смесица от произволно нахвърлени елементи. Телената ограда беше ръждясала и портата висеше само на една панта.
Беше започнал да вали слаб дъжд. Ярдли не мислеше, че някога ще свикне с внезапната поява на бурите в пустинята. Те връхлитаха изведнъж, от време на време водеха до жертви при наводнения или кални свлачища, и после изчезваха също толкова бързо.
Природата понякога обича да ни показва кой е шефът.
Беше ѝ го казал Еди Кал.
Тя почука на вратата и дълго чака някой да отвори. Жената беше облечена с традиционна хавайска риза на цветя, а зад нея имаше кислородна бутилка на колела. Прозрачни тръбички водеха от бутилката към две сонди в ноздрите ѝ. Очите ѝ бяха силно кървясали.
— Гейл?
— Да.
— Казвам се Джесика Ярдли и съм прокурор от Окръжната прокуратура. Аз… ами, ще прозвучи малко странно, но търся информация за Сю Елън Джоунс и изчезването ѝ. Помните ли нея и брат ѝ Боби?
Гейл се вгледа в Джесика за миг и после каза:
— Влезте.
Вътре цареше пълен безпорядък и Ярдли трябваше да прекрачи купчини стари списания и препълнени кашони. На пода бяха натрупани чинии вместо да бъдат отнесени в кухнята. Въздухът миришеше на мехлем за мускули и цигарен дим.
Гейл намали звука на телевизора — гледаше старо вариететно шоу — и бавно седна на дивана. Ярдли видя множеството дълги белези от операции по коленете ѝ. Тя се настани в другия край на дивана.
— Защо се занимавате с това сега?
— Опитвам се да намеря Боби.
— Защо?
— Издирвам човека, който извършва престъпления на място, наречено Кримзън Лейк Роуд. Мисля, че Боби може да знае нещо.
— Говорихте ли с Тъкър?
— Да.
— Хм. — Гейл презрително поклати глава. — Никога не съм харесвала този човек. Той излъчва студенина. Отблъскващ е.
— Познавахте ли го добре?
— Не добре, но го познавах. Живееше отсреща на улицата.
— Отсреща на улицата?
— Аха. А семейство Джоунс живееха на ъгъла. Всички се познавахме.
— Началникът на полицията Уилсън ми каза, че Сю Елън вероятно е била отвлечена, докато чакала училищния автобус. На тази улица ли се е случило?
— Да, но автобусната спирка отдавна я няма. Както и училището.
— Познавахте ли добре Боби и Сю Елън?
Гейл кимна.
— Денем им бях детегледачка. Добри деца. Особено тя. Боби беше кавгаджия, но вината не беше негова. Баща им имаше лошо пиянство и Боби си патеше най-много от това.
Ярдли сложи ръка на облегалката на дивана.
— Гейл, много бих искала да говоря с Боби. Знаете ли къде мога да го намеря? Социалните служби са записали, че никой от последното му приемно семейство вече не е жив, затова няма с кого друг да говоря.
— За какво по-точно става въпрос?
— Изчезнало е едно момиче, дъщерята на Тъкър. Тя е на четиринайсет, на годините на Сю Елън, когато е изчезнала. Съпругата на Тъкър беше убита през април. Пострадаха и други хора, свързани с Тъкър, но не се знае каква точно е връзката. Ето защо трябва да говоря с Боби.
Гейл си пое дълбоко дъх — хриптящо вдишване, сякаш имаше течност в белите дробове.
— Бих искала да можех да помогна, но държавата пое грижите за Боби и аз не знам какво се е случило след това. — Тя си пое дъх още няколко пъти. — За последно се сетих за него преди много години, когато един репортер дойде да разпитва за семейството им.