Чанс огледа мазето.
— Забравих торбите за боклук. Много се вълнувам. Веднага се връщам. Не ходи никъде.
Той излезе от мазето през широка дървена врата и Ярдли чу изщракване на ключалка. Тя веднага стана и за малко не падна. Затвори очи, преглътна, въпреки че гърлото ѝ сякаш беше търкано с шкурка и цялото изранено, и после се изтласка нагоре. Изправи се на крака и пак ѝ се зави свят. Ярдли се подпря с ръка на стената, за да запази равновесие. Тъкър отново се мъчеше да се освободи от ремъците. Гледаше я с големи, пълни със сълзи очи, които я умоляваха да не го изоставя.
Джесика успя да отиде до отсрещния прозорец. Беше малък, но достатъчно широк, за да се провре. Тя се приближи до стола, на който беше седял Чанс, занесе го до прозореца и се качи на него. Отвори широко прозореца и тъкмо когато се канеше да се промуши, чу стъпки.
Ярдли бързо скочи от стола и хукна към вратата, откъдето Чанс беше измъкнал картината. Там имаше килер. Тя се вмъкна вътре и тихо затвори вратата.
Главната врата на мазето се отвори. Джесика чу, че Чанс каза нещо, но млъкна по средата на изречението. А после се изсмя злорадо.
— Ако не си забелязала, тук не можеш да се скриеш кой знае къде, Джей.
Ботушите му затракаха по голия бетон и Ярдли разбра, че отива до прозореца.
— Мамка му!
Тя го чу, че отново бяга към вратата на мазето и после хуква нагоре по стълбите. Ярдли отвори вратата на килера и забърза към Тъкър. Нямаше време да среже ремъците. Тя грабна един нож от инструментите, които беше наредил Чанс, и се втурна към стълбите.
72.
Кейсън Болдуин изчака на верандата на Гейл Роудс да дойдат криминалистите, които беше повикал. Той отиде при тях и ги насочи към джипа на Ярдли. Няколко униформени полицаи от Лас Вегас разпитваха хората от врата на врата. Началникът на местната полиция Били Уилсън беше в къщата на Гейл и ѝ помагаше да намери някоя снимка. Който и да беше Палача, Ярдли явно го беше открила, и това го тревожеше. Палача сигурно я беше проследил, защото е знаел, че тя ще го познае. А това означаваше, че може би и Болдуин го познава.
Той беше изпратил полицаи пред дома на Джуд Чанс и беше обявил за издирване него и колата му, както и Тъкър Фар. Всичко, с което разполагаха срещу Чанс, беше случайно съвпадение — Ленард просто беше умрял, след като Ярдли каза на Чанс, че имат свидетел — но по-добре да имаш случайни съвпадения, отколкото да нямаш нищо.
Уилсън излезе от къщата и Болдуин го пресрещна на верандата.
— Намерихте ли нещо?
— Гейл имала само една снимка и я дала на госпожа Ярдли. Нали не мислите, че е той? Боби Джоунс?
Болдуин поклати глава.
— Намерих смъртния му акт в Сан Франциско. Самоубийство.
— Тогава кой е?
Болдуин сложи ръце на перилата на верандата и се загледа в криминалистите, които снемаха отпечатъци от дръжките на вратите на джипа.
— Не знам, но не е външен човек. Онзи, който я е отвлякъл, е замесен в случая от самото начало.
Болдуин не можеше да чака повече. Каза на Уилсън, че отива да провери на друго място. Ако Палача възприемаше Ярдли като част от всичко това, имаше само едно място, на което би я завел.
Уличното движение не беше натоварено и Болдуин стигна до Кримзън Лейк Роуд по залез-слънце. Пресметна, че около езерото има най-малко сто дървени къщи и бунгала. Претърсването на всичките щеше да отнеме дни.
Той подкара бавно из квартала, без да е сигурен какво точно търси. Палача можеше да пресече улицата пред него, а Болдуин нямаше да знае, че е той. И все пак, така беше по-добре, отколкото да си седи и да не прави нищо, с надеждата, че все ще изскочи нещо.
Болдуин спря колата, за да помисли, и забарабани с пръст по волана. Не беше възможно да претърсят всяка къща поотделно тук, но той можеше да започне с онези, които му се струваха най-подходящи. Двете дървени къщи, в които бяха намерени Кати Фар и Анджела Ривър, и старата къща на дядото на Тъкър Фар.
Болдуин въведе първия адрес в джипиеса и потегли.
73.
Ярдли стисна ножа. Беше боса, затова стъпваше тихо. Стълбите бяха застлани с килим и завиваха наляво. Тя спря по средата и надникна към горния етаж.
Къщата беше празна. Нямаше мебели, нито украса. Само килим, голи стени и паяжини. Ярдли не се съмняваше, че това е една от къщите на Кримзън Лейк Роуд.
Изкачи се по стълбите, спря и се ослуша. Не чу нищо освен водата, която ромолеше навън. Дървената къща беше на брега на езерото.
Плъзгащата се стъклена врата на кухнята водеше навън. Вече беше тъмно и Джесика се запита колко часа са изминали, откакто беше във Фрут Хайтс. Навън дърветата бяха гъсти, а пред тях се виждаше водата.