— Да, но се обзалагам, че хората те приемат по-сериозно, когато си облечена с костюм. Аз непрекъснато чувам неприлични подмятания, когато съм облечена така.
Джесика се подсмихна и отвърна:
— И аз чувам такива. Не мисля, че начинът, по който се обличаме, има значение за такъв тип мъже.
Двете пресякоха улицата. Пред едно казино стоеше мъж, който се опита да ги убеди да влязат за безплатно питие. Те учтиво отказаха и той тръгна след тях, но после се обърна към друг минувач.
— Обичам това място, защото е толкова светло — каза Ривър. — Родителите ми се преместиха в малък град в Аляска, когато бях на пет. Зимата там продължаваше десет месеца, затова всяко слънчево място с много пясък е рай за мен.
— Кога дойде да живееш тук?
— Когато бях на седемнайсет. Избягах и не погледнах назад. Първо пътувах на автостоп из Канада, а накрая стигнах до Сан Франциско. Заживях в малък апартамент с един поет. Работех на две места като сервитьорка, за да плащам сметките, а той само седеше и пишеше наистина скапани стихове. — Анджела се засмя и накара Джесика да се усмихне, а после добави: — Потърсих в „Гугъл“ бившия ти съпруг. Бил е художник, нали?
Ярдли трябваше да преглътне, защото устата ѝ изведнъж пресъхна. Тя се втренчи в уличната настилка.
— Извинявай — каза Ривър. — Имам голяма уста.
— Не, няма проблем. Аз не съм свикнала да говоря за него. Той беше творец, като твоя поет, но преуспяващ. — Джесика се вгледа в млада двойка, която мина покрай тях, хваната за ръце. И двамата лъхаха на алкохол. — Когато се запознах с него, бях фотограф и той непрекъснато ме насърчаваше да снимам. Казваше да не работя друго, защото изкуството трябва да те погълне изцяло, за да бъде истинско. Че трябва да му се принесеш в жертва, ако искаш да си уникален.
— Еха! Звучи много дълбокомислено.
Ярдли кимна. Двете спряха на кръстовище близо до „Двореца Цезар“. Над тях се разнасяше хладната мъгла от фонтана.
— Той разбираше хората и мотивите им по начин, на който може да завидят и най-добрите психолози, които познавам. Затова е толкова ужасяващ. Еди знае точно какви сме и заради това можеше да бъде какъвто поиска, но избра да стане убиец. Не е имал нещастно детство, нито са го малтретирали, нито пък страда от психично заболяване. Доброволно е избрал да стане чудовище.
— Наистина ли го вярваш? Че сам го е избрал? Не мислиш ли, че се раждаме такива, каквито сме? Може би вселената ни прави такива, каквито иска да бъдем.
Ярдли поклати глава.
— Еди убиваше, защото това му доставяше удоволствие, не защото го е принудила вселената. — Тя погледна статуята на Октавиан Август и добави: — Предпочитам да говорим за нещо друго, ако не възразяваш.
— Мила, не исках да любопитствам. Наистина. Съжалявам.
— Няма проблем. Само… Някои дни са по-неподходящи от други да говоря за това.
— Е, тогава да сменим темата. Ти каза, че имаш деца, нали?
— Една дъщеря. На седемнайсет години.
— Що за човек е тя?
— В момента учи за докторска степен в Университета на Лас Вегас. Тя е направо гениална. Високофункционален вундеркинд, както ги наричат. — Джесика се усмихна. — Според мен дъщеря ми смята, че работата ѝ е да се грижи за мен.
Анджела се умълча и наведе глава.
— Не съм сигурна дали ще имам деца. — Тя погледна група млади мъже, които се возеха в кадилак и крещяха на минувачите. — Искаш ли да ти кажа какво сънувах?
— Ако си готова да говориш за това.
Ривър кимна.
— Беше кошмар. Когато се събудих, нощницата ми беше залепнала за мен. Мокра от пот. Никога не ми се беше случвало.
— Какво сънува?
— Когато излизах на паркинга в търговския център, беше десет вечерта. Беше тъмно, но бях паркирала до една от лампите. Стигнах до колата и отключих вратата. После почувствах странна болка отзад на главата и всичко се завъртя неконтролируемо пред очите ми. Свестих се върху една маса с бинтовано лице. Мислех си за онази секунда точно преди да почувствам болката и го видях ясно в съня си.
— Какво видя?
— Погледнах в стъклото на колата, докато се канех да се кача… и видях нечие отражение зад мен.
Стомахът на Ярдли се сви на топка, но тя не каза нищо и остана външно спокойна.
— Видя ли лицето му?
Ривър поклати глава.
— Не. Стана много бързо. Зърнах го само за миг. Когато се събудих, помислих, че съм сънувала кошмар, но той беше твърде реален. Знам, че беше нападателят ми.
— Как беше облечен?
— Не знам. Мисля, че с нещо черно, но го зърнах само от гърдите нагоре.
— Забеляза ли цвета на кожата му? Или расата му?