— Не. Видях, че ръката му се движи, и това беше всичко. Не видях нищо, което може да ми помогне да го опиша. — Ривър се замисли за миг. — На паркинга имаше и други хора. Той се приближи до мен, без дори да ги погледне. Избра ме. — Ръцете ѝ започнаха да треперят. — Мамка му! — каза тя и ги скръсти на гърдите си.
— Всичко е наред, Анджи.
Анджела поклати глава.
— Аз уча учениците си на душевен мир и хармония и как да използват енергията на вселената, за да се лекуват, а не мога да говоря за това, без да се разтреперя.
— Не зависи от теб. Това е реакция на мозъка. Твоят мозък все още преработва травмата и онова, което преживяваш, е напълно нормално.
— Не го чувствам нормално. — Анджела изпусна шумно дъха си. — Ами ако той ме е наблюдавал преди това? Това означава, че знае коя съм и вероятно къде живея и какво работя. Ще ме нападне пак, нали?
Джесика не отговори веднага.
— Не знам. Но говорих с Шерифската служба и днес ще ти изпратят охрана. Нямали достатъчно хора и едва сега намерили някого. Затова ще имаш денонощна охрана.
— Но ти как мислиш? Ще се опита ли да ме нападне отново?
Ярдли облиза сухите си устни.
— В много случаи като този, по които съм работила… не. Неизвестният извършител не се завръща. Твърде рисковано е. Но има един тип престъпници, които… са откъснати от реалността, така да се каже. Понякога не знаят какво правят, дори не съзнават, че го правят. Този тип престъпници понякога се връщат за… — Ярдли щеше да каже „жертвите“, но размисли. — За свидетели, оцелели при нападението им.
— Моят нападател такъв тип ли е?
— Не знам. Понякога ми се струва методичен, а в следващия миг — напълно дезорганизиран и извън контрол. Не знам, Анджи.
Ривър кимна.
— Какво ще направиш, ако го намериш?
— Аз почти не участвам в разследването. Главната ми задача е да се погрижа всичко да мине гладко, за да може да бъде съден, когато го заловим. Може да се каже, че работата ми започва чак след ареста.
Анджела се усмихна.
— Няма как работата ти да започва след ареста. Тя започна в момента, когато ти прояви загриженост към мен. — Ривър се вгледа в преминаващите коли. — Какво да направя, ако се върне за мен? Как да се защитя от такъв човек?
Ярдли можеше да ѝ каже да си вземе пистолет и куче, и алармена система или че известно време ще има охрана и всичко ще бъда наред, но това не беше вярно. Истината беше, че ако някой наистина иска да нарани друг човек и не му пука за последиците, то никой не може да го спре.
— Не можеш — отговори тя. — Единственият начин да му попречиш, е да го заловиш или да го убиеш.
11.
Болдуин спря пред мобилния дом на семейство Фар. Караваните в парка бяха наредени плътно една до друга, за да се поберат колкото е възможно повече.
Той слезе от колата. От двете страни на вратата имаше саксии с растения, едната пълна с фасове, забодени в пръстта. Болдуин почука, изчака малко и отново почука.
Отвори му мъж с тениска без ръкави. Лицето му беше загрубяло от вятъра. Раменете и бицепсите му бяха изрисувани със затворнически татуировки.
— Пак ли вие?
— Само още няколко въпроса, господин Фар. Имате ли време?
— Дошли сте заради Хармъни?
— Да.
— Намерихте ли я?
— Не. Говорих с полицай Рийс от полицията на Лас Вегас и прочетох сигнала за изчезването ѝ, който сте подали. Надявах се да ми отделите малко време и да уточним някои неща.
— Какви неща?
— Ами, първо трябва да се уверим, че тя наистина е изчезнала. Че не става въпрос за нещо друго.
— Нещо друго? Знаете, че жена ми беше убита наскоро, нали?
— Да, и както ви е известно, работя с полицай Гарет, който води разследването за смъртта на съпругата ви. Само се питах дали е възможно Хармъни да е отишла при някоя приятелка или роднина?
— Не, няма начин. Тя винаги отговаря на съобщенията ми. Особено ако ѝ напиша, че е важно.
— Кога я видяхте за последен път?
— Преди два дни. Каза, че отива в „Оскар“ да си вземе дрехи, но така и не се върна. Звъня ѝ от два дни. Обадих се на Гарет и му казах, че не може да е избягала. Но понеже живеем тук, той си мисли, че тя се мотае с лоша компания и се друса. Казах му, че Хармъни е на четиринайсет и не е докосвала наркотици. Предвид мястото, откъдето идваме, това е голямо постижение. Не е изпушила дори един джойнт.
Кейсън се замисли. Защо Гарет не бе споменал, че дъщерята на Кати Фар е изчезнала? Болдуин си припомни последния им разговор и реши, че Гарет вече е бил говорил с Тъкър Фар. Защо тогава не каза нищо?
— Казахте, че Хармъни отивала към Оскар. Това приятел ли е или…