— Не, магазин на булевард „Рузвелт“. За втора употреба.
Болдуин кимна.
— Имате ли нещо против да поговорим вътре?
Тъкър Фар отвори вратата и каза:
— Извинявайте за бъркотията.
На пода бяха разпръснати дрехи и опаковки от храна. На масичката за кафе имаше няколко пепелника и във въздуха се носеше тежка миризма на цигарен дим. Тъкър премести от дивана няколко листа, които приличаха на просрочени сметки.
— Останахме само аз и Хармъни. — Той млъкна и погледна пръстите си, които потъркваше. — Откакто умря Кати, тук няма кой да се грижи за дома ни.
— Много съжалявам за загубата ви — каза Болдуин и огледа жилището, а Тъкър пребърка джобовете си за запалка. — Пуснали са ви от затвора преди четири месеца, така ли?
Тъкър извади цигара и запали.
— Да. Излежах дванайсет години в „Лоу Дезърт Плейнс“. Гледах иззад стъклото как дъщеря ми расте. Знаете ли как се чувствах? Напълно скапан. Безполезен. Превъзпитание — дрън-дрън. Всички, с които се запознах вътре, влязоха като свестни хора и излязоха престъпници, и това е самата истина.
— Били сте в затвора за отвличане на четиринайсетгодишно момиче, което сте заплашили с нож. Вярно ли е? — внимателно попита Болдуин.
Тъкър издиша дима през носа си и се втренчи гневно в него.
— Глупости! Ние се сваляхме! Тогава бях млад! Тя сама се качи в колата ми, по дяволите! Никой не каза нищо за отвличане, докато родителите ѝ не разбраха, че тя се среща с по-възрастен мъж. И онзи съдия… — Той се изсмя. — Онзи съдия не искаше да чуе нищо по време на целия процес. Затвори ме и изхвърли ключа с такава лекота, сякаш раздаваше бонбони. Нашата съдебна система няма нищо общо с правосъдието, казвам ви го.
Болдуин погледна към снимка на масичката встрани. Кати и Хармъни се усмихваха широко. Единствената снимка в стаята.
— Кога е правена? — попита той и взе снимката.
— Мисля, че преди няколко години. Хармъни беше най-сладкото момиченце, което сте виждали. Хората все казваха на майка ѝ, че трябва да стане манекенка, но аз не бях съгласен, по дяволите! Манекенките са жестоко прецакани.
Болдуин върна снимката на мястото ѝ.
— Сигурен ли сте, че Хармъни никога не е правила опити да избяга от къщи?
Тъкър поклати глава.
— Кати не ми е казвала да е бягала. И Хармъни имаше само отлични оценки в училище. Не е от децата, които бягат от къщи, тя има глава на раменете си. Не знам откъде я е наследила, защото със сигурност не е от мен или от майка ѝ. И Кати беше в пандиза няколко години заради метамфетамини.
— А кой се грижеше за Хармъни в това време?
— Баба ѝ. — Тъкър поклати глава. — Мамка му, може би щеше да е по-добре, ако беше останала там, вместо да се връща у дома.
— Създадохте ли си врагове в затвора? Някой, който е освободен наскоро и иска отплата?
— Не, не се сещам за никого. Времето, което прекарах на топло, не беше толкова лошо. Държаха ме отделно от останалите, тъй като бях обвинен в престъпление срещу дете. Затворниците с подобни обвинения не изкарват дълго сред другите затворници.
— И аз така съм чувал.
Тъкър дръпна от цигарата и издиша дима.
— Е, какво правите, за да намерите извършителя?
— Не мога да говоря за текущо разследване, господин Фар. Съжалявам.
— Да, добре. Тогава има ли нещо друго? След малко трябва да тръгвам за работа.
Болдуин отново се огледа наоколо.
— Трябва ми някоя по-скорошна снимка на Хармъни. И имате ли нещо против, ако огледам стаята ѝ?
— Не. Ето я там. Ще отида да потърся снимка.
Болдуин стана и влезе в стаята на Хармъни.
Почти цялата стая беше заета от малко легло, застлано със синьо одеяло и бели чаршафи, които се показваха под него. Чаршафите имаха щампи на разноцветни понита от анимационни филми. Детски чаршафи. На огледалото над тоалетката имаше снимки на Хармъни с приятелки и няколко момчета. Върху едното момче — малко червенокосо хлапе — с червен маркер беше нарисувано сърце.
Стаята беше чиста и подредена за разлика от останалата част от жилището. Върху тоалетката имаше учебници, някои за курсове за напреднали, а пред едно малко, разнебитено бюро беше сложен сгъваем стол. Изведнъж Болдуин изпита състрадание. Хармъни беше интелигентна и целеустремена, но вероятно всяка трудност в живота ѝ вече се обръщаше срещу нея само защото беше родена в бедност.
Тъкър влезе и му даде снимка от училище на Хармъни, облечена с риза с якичка.
— Понякога нощува у приятелки. Говорихте ли с тях? Гарет каза, че ще ги провери.
— Кои приятелки? — попита Болдуин.