— Най-добрата ѝ приятелка е Ума. Живее наблизо.
— Трябват ми фамилното име на Ума и адреса ѝ.
— Не знам адреса, но мога да ви заведа до там. Не е далеч.
— Ще съм ви много благодарен.
12.
Болдуин шофираше, а Тъкър седеше до него на предната седалка.
— Обичам старите автомобили „Мустанг“ като този. Само такива ремонтирах в сервиза.
— Имате автосервиз?
Тъкър поклати глава.
— Дядо ми имаше. Малък. С малко клиенти. Печелех достатъчно пари за себе си, но нямаше да стигне да издържам семейството си. — Той погледна през стъклото. — Струва ми се, че никога не стигаше.
Болдуин го погледна.
— Хармъни е била на две години, когато сте влезли в затвора, така ли?
Тъкър кимна.
— Не бях сигурен, че е моя дъщеря. Честно казано, все още не съм сигурен. Навремето майка ѝ се беше залюбила с един съсед. Но се държа с Хармъни като с мое дете, без значение от кого е.
— Сигурно на Кати ѝ е било много трудно. Самотна майка със съпруг в затвора.
Тъкър повдигна рамене.
— Не знам. Предполагам. Баща ѝ ѝ помагаше, когато можеше.
Спряха на червен светофар.
— Израснали сте във Фрут Хайтс, нали?
Тъкър кимна.
— Да. Ходили ли сте там? Много скапано градче.
— Не, не съм ходил. Затова ли се преместихте? Там нямахте работа?
— Нещо такова. — Тъкър посочи. — Онази къща ей там.
Къщата беше от червени тухли, с морава от пожълтяла, полуизсъхнала трева. Болдуин изкачи пръв стъпалата към верандата и почука на вратата. Отвори мъж с карирана риза, закопчана догоре.
— Здравей, Чък — поздрави го Тъкър. — Тук ли е Хармъни?
Мъжът се втренчи в Болдуин.
— Не, не съм я виждал. Кой е този?
— Аз съм Кейсън Болдуин. От ФБР. Кога за последен път видяхте Хармъни?
Мъжът отвори комарника и сложи ръка на рамката.
— Мамка му! Мисля, че преди няколко дни. Какво става?
— Тук ли е дъщеря ви? — попита Болдуин. — Може ли да говоря с нея?
— Да. Почакайте. Ще я повикам.
— Те са добри хора — каза Тъкър, когато мъжът се отдалечи. — Той се е сражавал в Ирак шест години. Не се върна много в ред, но се справя добре, предвид всичко това.
— И живее тук само с Ума?
Тъкър кимна.
— Имаше жена, но тя избяга от него преди няколко години. — Той извади пакет цигари. — Имате ли нещо против?
— Не.
На прага се показа тийнейджърка с розова тениска. Момичето нямаше уплашения и стъписан вид, който имаха възрастните, когато Болдуин ги изненадаше в дома им. Той си помисли, че младите винаги очакват най-доброто, не най-лошото.
— Ума, здравей. Аз съм Кейсън. Работя във ФБР. Знаеш ли какво е ФБР?
Тя погледна баща си.
— Нещо като ченге?
— Точно така. Нещо като ченге. Опитвам се да помогна да намерят приятелката ти Хармъни. Имаш ли нещо против да поговорим?
— Може.
— Питам се кога я видя за последен път?
— Мисля, че в сряда.
— Къде?
— Понякога ходим в „Оскар“ в мола. Отидохме там за къси панталонки и някои други неща.
Болдуин кимна.
— Значи сте били заедно в сряда?
— Да, и после се прибрахме вкъщи.
— Чувала ли си я оттогава?
Момичето поклати глава.
— Изпратих ѝ съобщение онзи ден, но тя не ми отговори.
— Видя ли я да се прибира вкъщи?
Ума отново поклати глава.
— Нашата къща е в тяхната посока. Разделихме се тук.
Болдуин погледна баща ѝ.
— Ума, Хармъни споменавала ли е някой да я е заговарял? Да се появява на разни места, да я следи? Може да е казала, че той е мил човек. Някой, който да ѝ купува разни неща и да я води на разни места?
Ума вдигна рамене.
— Не, не си спомням.
— А да ти е казвала, че се страхува от някого? От някой учител или съсед? Роднина?
Болдуин изведнъж осъзна грешката си. Трябваше да я разпита, без да ги слушат баща ѝ и Тъкър.
— Не, не си спомням такова нещо.
— Ако е решила да избяга от тях, знаеш ли къде би могла да отиде? Къде мога да я потърся?
Ума се замисли за момент.
— Имаме къщичка на едно дърво, където ходим понякога.
— Къде е тази къщичка?
— В полето зад караваната им. Не я построихме ние. Къщичката съществува още откакто бяхме малки, но понякога си играем там.
Болдуин погледна Тъкър. Той кимна, че момичето говори истината.
— Добре — рече Болдуин, обръщайки се отново към Ума. — Ако чуеш Хармъни, ще ми се обадиш ли? — Той ѝ даде визитната си картичка. — Независимо дали е ден или нощ. Става ли?
— Да.
Болдуин се обърна да си върви, но Ума го спря:
— Хей. Тя… Искам да кажа, мислите ли, че човекът, който направи това на майка ѝ, е…