— Да.
— Случаят е на твоята уважаема колежка Бритни Смит. Тя винаги ме е мразила. Не иска да ми каже нищо. Затова отишла при стажант-детектива в отдел „Сексуални престъпления“ и го заплашила със съдебно преследване, ако доказателствата, с които разполагат, изтекат в пресата. И сега той мълчи като риба. Искам да ги вземеш и да ми ги дадеш.
— С този случай се занимава Районната прокуратура. Нямам правомощия да им казвам какво да правят.
— Да, но ти и Бритни се харесвате, нали? „Сестринството на Особени случаи“, или каквото и да е там. Не ми пука как ще го направиш, само ми кажи какво знаят, за да напиша статия.
— Няма да дам информация по случай, по който се работи, но ще говоря с Бритни за теб. Ще ѝ кажа, че си добър човек и че е хубаво да ѝ дължиш услуга. И тя ще ти каже някои неща.
Чанс се замисли за миг.
— Ами, това е по-добре от нищо. Имаме сделка.
Сервитьорът дойде с още бира и взе празните чаши.
— Е, какво знаеш? — попита Ярдли.
— Бащата. Лежал е за отвличане на момиче на годините на дъщеря му. Но предполагам, че си видяла това, нали?
— Да. Освен това знам, че има оттеглено обвинение срещу него от две хиляди и втора година за същото нещо.
— Ха! Дори и вие трудно може да видите толкова стари досиета за снети обвинения. Ти как успя?
— И аз си имам своите източници — усмихна се Ярдли. — Дано знаеш нещо повече.
— Какво ще кажеш за следното: видя ли колко пъти са викали социалните служби в дома им по сигнали за сексуално насилие?
— Видях. Осем пъти.
— Да, осем. Осем проклети пъти, и момичето пак не е било изведено от дома си. Кати водела вкъщи всички отрепки, с които се срещала, и някои от тях насилвали Хармъни. Имало обаче един, който бил най-лошият от всички. Два пъти я изпратил в спешното отделение. Източникът ми от полицията каза, че Хармъни дала показания срещу него на един от съдебните процеси и го прибрали в пандиза. Досиетата на социалните служби са засекретени, но ако ми намериш това, както и името на насилника, ще ти бъда длъжник. Защото се обзалагам на още един обяд, че онзи мръсник е бил освободен и е отишъл да търси отплата. — Чанс огледа ресторанта. — Имам и още нещо.
— Какво?
— Ами, да го наречем малък подарък. Снимка, която, мисля, че много ще те заинтригува.
16.
Ярдли стоеше зад Болдуин до бюрото му. Бяха изпратили съдебна заповед до социалните служби за предоставяне на всички досиета, които имат за Хармъни Фар, и сега чакаха отговор. През това време Джесика искаше да се разровят в миналото на Тъкър Фар.
— Тъкър Б. Фар — каза Болдуин. — Роден през юни шейсет и шеста година, осемнайсет ареста и шест присъди. Най-сериозната е за отвличане. Излежал е дванайсет години в „Лоу Дезърт Плейнс“ и е бил освободен преди четири месеца. През две хиляди и втора пак е бил арестуван, но обвинението е било снето. Старите досиета с оттеглени обвинения вече няма да са в системата. — Той се облегна назад на стола и погледна Ярдли. — Тъкър каза, че отвличането, заради което бил осъден, е голямо недоразумение. Според теб каква е вероятността това да се случи два пъти?
— Искам да видя подробностите от снетите обвинения. Ако се окаже, че той е пристрастен към четиринайсетгодишни момичета, списъкът ни със заподозрени за отвличането на Хармъни ще стане съвсем кратък.
— Тогава ще трябва да отидем в полицията и да поискаме хартиените досиета.
— Аз ще карам.
Ярдли и Болдуин почти не размениха дума по пътя, но Кейсън я погледна няколко пъти и тя разбра, че иска да я попита нещо. Вероятно нещо, за което Джесика не искаше да говори.
— Знаеш с кого трябва да разговаряме за онези картини и какво означават, нали?
Тя не откъсна очи от пътя.
— Не говориш сериозно.
— Само казвам. Ако има някакъв шанс той да говори с мен, бих отишъл при него. Но съм прав, нали? Еди Кал знае какво означават картините.
Ярдли го погледна.
— Не искам да го виждам пак, Кейсън. Честна дума, ужасена съм, че дори ти е хрумнало подобно нещо.
— Джес, едно четиринайсетгодишно момиче е изчезнало и не знам още колко дълго ще диша. Трябва поне да имаме желание да обсъдим всички възможности, с които разполагаме.
— Еди Кал не е възможност.
Болдуин я погледна и после се втренчи навън през страничното стъкло.
— Щом казваш — рече той и повече не каза нищо, докато не пристигнаха.
В полицейския участък на Фрут Хайтс работеха двама полицаи — началникът и един патрулен полицай.
Фрут Хайтс се крепеше на производството на камиони. Няколкото ресторанта и бензиностанции бяха скупчени около двата изхода за магистралата, а около тях имаше три мотела. Единственото казино рекламираше бира за един долар по време на часа за промоции. Къщите, в които живееха четирите хиляди жители, бяха по-навътре в пустинята. Достатъчно далеч, за да не се виждат лесно.