Ярдли въздъхна дълбоко, облегна се назад на стола и се загледа в тавана. Замисли се за новата къща, която щеше да купи в градчето Санта Бонита. В предния двор имаше дърво — толкова голямо, че пречеше на слънцето да влезе в къщата. Ярдли се питаше защо сегашните собственици не са го отсекли. Това беше първото, което тя смяташе да направи. В новия си живот искаше светлина — не черно и бяло, не дори и сиви места.
Още две седмици.
Тя включи флашката в компютъра. Щеше да прочете докладите, но само толкова. Нямаше нито желание, нито енергия за повече.
Докладите бяха кратки и ясни. Две жертви: Кати Фар, която беше умряла, и Анджела Ривър, открита жива на по-малко от километър и половина от мястото, където бяха намерили трупа на Кати Фар. Двете жени бяха облечени с черни туники и главите им бяха увити в бели бинтове. Според патолога нападателят беше разрязал челата им с бръснач, и превръзките бяха напоени с кръв. Криминалистите от отдел „Сексуално насилие“ бяха открили следи от такова — наранявания, които можеше да се видят само с колпоскоп, и семенна течност, намерена във влагалището на Кати Фар. И двете жертви бяха пребити най-напред.
Анджела Ривър си спомняше само, че изпитала ужасна болка в главата, докато се приближавала към колата си в подземния паркинг на мола, и че после се събудила на една маса. Не можела да диша и мислела, че е ослепяла, докато Болдуин не срязал бинтовете на лицето ѝ. По кожата на двете жени бяха открити следи от белина. Ноктите им бяха изрязани, а косите — сресани. Убиецът, или убийците, беше искал да са хубави, преди да умрат.
Бяха намерили Кати Фар да седи на дървен стол в празната къща. Медицинско лепило, чиято марка не можеха да установят, придържаше тялото ѝ там. От аутопсията стана ясна причината за смъртта — мултиорганна недостатъчност, въпреки че не можеше да се каже защо органите бяха отказали. Изследванията на Кати Фар бяха показали само наличие на алкохол и антидепресанти в кръвта, вземани по лекарско предписание. Но в кръвта на Анджела Ривър не бяха отрили нищо.
Двете престъпления бяха извършени на междуобщинска територия извън Лас Вегас, известна като Кримзън Лейк Роуд.
Ярдли отвори файла със снимките и видеозаписите, които бяха направили криминалистите.
Първата снимка беше на Кати Фар, седнала на стола. Сърцето на Ярдли прескочи и тя тихо ахна, а след това бързо премина на рисунките, които показваха как е била положена Анджела Ривър. Дълго ги гледа и накрая изпрати съобщение на Болдуин:
Трябва да се видим веднага.
3.
Затворът „Лоу Дезърт Плейнс“ приличаше на бункер, направен да издържи на ядрен взрив. Тара Ярдли се втренчи в него от паркинга, докато допиваше безалкохолната си напитка и дояждаше пържените картофки.
Тя изхвърли празните кутии в контейнер за боклук по пътя към затвора. Харесваше ѝ да идва през последния час от времето за свиждане. Тогава надзирателите изпълняваха само формално задълженията си и не се вглеждаха внимателно в личната ѝ карта, нито задаваха много въпроси.
Джесика си мислеше, че дъщеря ѝ е на стаж, и Тара се чувстваше виновна всеки път, когато идваше тук, защото се налагаше да лъже. Но го правеше заради майка си и знаеше, че в дългосрочен план това щеше да е добре и за двете им, макар че, ако разбереше, майка ѝ щеше да се ужаси.
Служителите на входа провериха документите ѝ и я претърсиха и после я пуснаха да мине през детекторите за метал. Задържаха личната ѝ карта — добър фалшификат, на който пишеше, че Тара е на двайсет и две години — както и фалшивия ѝ бадж, според който тя беше репортер от „Лас Вегас Сън“. За кратко Тара беше обмисляла възможността да стане журналистка. Привличаше я тръпката да обикаля света и да разследва различни истории, но знаеше, че накрая тази работа щеше все пак да се окаже излишна. В близко бъдеще нямаше да съществува нито една от старите професии. Машините и машинното обучение бяха напът да ги изместят. Те щяха да завладяват все повече функции в обществото и Тара се радваше за това. Машините бяха безразлични. Машините не можеха да изберат да бъдат зли.
В отделението на осъдените на смърт рядко цареше тишина, но днес беше абсолютно тихо. Може би беше заради времето. Тара беше чела, че метеорологичните условия влияят силно на затворниците, осъдени на смърт, и беше любопитна да разбере какво е било времето в деня на престъпленията им. Предполагаше, че е било тъмно и мрачно.
Стаята беше студена и металният стол, на който седна, неудобен. Това обаче нямаше значение. Нищо в затвора не беше предназначено да бъде удобно.