— Искам да ми помогнеш за нещо, Джил — каза тя.
— Слушам те.
— Сарпонг. Неговата серия „Тъмните неща“. Трябва да науча повече за нея. И нямам предвид онова, което мога да прочета в „Уикипедия“ или блогове за история на изкуството. Искам да знам какво означава.
— Защо?
— Сега съм прокурор. Помагам в разследването на случай, в който някой копира „Тъмните неща“ с реални жертви.
Джил учудено вдигна вежди.
— Не е лесно да се направи такова нещо.
— Може ли да седнем в кабинета ти?
Кабинетът ѝ беше малък и тесен, но обзаведен с вкус. Бели стени и само една синя картина зад стъкленото бюро. Джесика извади телефона си и отвори на екрана снимките от местопрестъпленията с Кати Фар и Анджела Ривър.
— Втората жертва оцеля.
Пери дълго разглежда снимките и накрая тихо каза:
— Невероятно!
Тя беше смаяна и на Ярдли ѝ се догади, въпреки че запази привидно безразличен вид.
— Сарпонг е бил женомразец — каза Джесика. — Това е ясно. Може би това прави убиецът — идентифицира се със сродна душа, като превръща изкуството му в реалност — но не мисля, че гледа на нещата под този ъгъл. В картините му има нещо, което резонира у него, и аз се нуждая от помощ, за да разбера какво е.
Джил разгледа още веднъж снимките и картините и после се облегна назад на кожения стол с висока облегалка.
— Сарпонг е труден творец. Не давал интервюта, нито една от четирите му съпруги не давала интервюта, никоя от любовниците му не говорела и нямал близки приятели. Единственото, което знаем за него, е написано от съперниците му навремето. Сякаш Сарпонг е казал на историята: Без коментар! Всичко, което си прочела за него в интернет, са само догадки. Не знаем достатъчно за живота му, за да кажем какво означават творбите му.
— Ти имаш докторска степен по история на изкуството и знаеш за тези неща повече от всеки друг художник, когото познавам. Сигурно имаш някаква представа.
Джил се усмихна и отвърна:
— Не повече от всеки друг.
На Джесика пак ѝ се догади. Имаше чувството, че се опитва да чете в бързодвижеща се кола. Зави ѝ се свят.
Пери беше права. Еди Кал имаше проницателност и вникваше в художествените произведения на другите по начин, какъвто Джесика не беше виждала у друг човек. За него картините сякаш бяха прозорци към умовете на художниците.
— Изключено е да поискам мнението му.
Джил въздъхна и се втренчи в Джесика.
— Изглеждаш лъчезарна. Ясно е, че у теб има много болка, но това само те прави още по-привлекателна. С удоволствие бих направила твоя скулптура някой път.
— Помогни ми да хвана извършителя и можеш да ми правиш колкото скулптури искаш.
Джил се засмя.
— Опасявам се, че не мога да ти помогна много. Не разбирам картините на Сарпонг. В тях виждам само изтезания и смърт. Сцените не изглеждат свързани, освен че жертвите са облечени в черно и са увити в окървавени бинтове. Ако искаш експертното ми мнение, да речем, за рецензия в списание, бих написала, че художникът пресъздава образи, откраднати от кошмарите ни, от които ни обзема ужас, но и някаква очарователна загадъчност, но все пак изглеждат някак толкова познати, че ни предразполагат. Това намеква, че художникът изразява не само нашите индивидуални кошмари, но и колективния ни кошмар като човешки същества. Фактът, че мнозина психотерапевти притежават репродукции на тези картини и ги окачват в кабинетите си, свидетелства за това.
— А истинското ти мнение?
— Истинското ми мнение е, че Сарпонг е бил луд за връзване и картините му са бълнуване на лунатик. Те не означават нищо. Съжалявам, но няма да намериш извършителя на тези престъпления, като откриеш някаква скрита тема в тези картини. Каквато и тема да вижда той в тях, е написана там от самия него.
Джесика прибра телефона си.
— Благодаря, че ми отдели време.
Тя стана и се обърна да си върви, но Джил каза:
— Може би си струва.
Ярдли се обърна към нея.
— Може би си струва да го посетиш, Джесика.
— Посетих го. Преди две години, по друг повод. И това едва не ме уби.
Джил кимна и вдигна крака на бюрото. Белите ѝ обувки с високи токчета изтракаха върху стъклото.
— Искаш да ме попиташ дали имахме любовна връзка, нали? Знам, че навремето искаше да знаеш.