— Джесика — каза тя.
— Винаги ли отговаряш така на телефона?
— Как?
— Казваш си името. Знаеше, че съм аз, нали? Защо не каза „Здравей, Анджи“ или нещо подобно?
Джесика извади сирене за мазане и хляб и взе една чиния от шкафа.
— Здравей, Анджи.
Анджела се засмя.
— Добре, умнице. Но сериозно, харесва ми да поздравявам хората по възможно най-добрия начин. Например, ако знам имената им, казвам „Здравей, Дийн“ или нещо такова. Не ми струва нищо, а пък това прави денят им малко по-хубав.
— Дори не съм се замисляла как да поздравявам.
— А трябва. Макар да не е кой знае какво, така караш другите да се почувстват щастливи. Пък и откъсва за малко мислите им от проблемите.
Джесика сложи хляба в тостера и настрои таймера.
— Какво правиш? — попита Анджела.
— Препечена филия със сирене. Ще сложа и малко пушена сьомга от вчера.
— О, недей! Ако рибата не е прясна, може да се натровиш. Когато бях на двайсет, веднъж съквартирантката ми сготви тилапия. Кълна се, че никога през живота си не съм имала по-тежко хранително натравяне. Прекарах цяла нощ в тоалетната, ако разбираш какво искам да кажа.
— Ама че гадост!
— Не я яж. Вземи си „Кап’н Крънч“.
— Нямам зърнени закуски.
— Тогава си налей чаша вино като мен. Аз съм седнала на верандата с чаша пино гриджо. Имаш ли пино?
— Ще проверя… Имам.
— Сипи си една чаша и седни на балкона.
Джесика си наля вино и излезе на въздух. Небето беше черно, изпъстрено със звезди като скъпоценни камъчета. Никъде другаде не беше виждала толкова ясно небе — само в пустинята на Югозапада в безлунна нощ.
— А сега какво правиш? — попита Анджела.
— Излежавам се на шезлонга и гледам небето.
— Виждаш ли една ярка точка на запад? Това е Венера.
— Почакай… Да, мисля, че я виждам.
— Само луната свети по-ярко от нея. Навремето много обичах да лежа и да си представям, че един ден ще отида на Венера. Че ако се съсредоточа достатъчно, ще се озова там. Майкъл, като един учен, ми напомня, че на Венера е толкова горещо, че дори стоманата ще се разтопи на повърхността ѝ. И всичко е оранжево. Каза, че там е като в ада — точно както си го представяме, или като в долината на Лос Анджелис.
Джесика се засмя и отпи от виното си.
— Описваш я много живописно.
— По-скоро скучно. Аз си представях океани от скъпоценни камъни и ярко пурпурно небе. Това звучи много по-хубаво. Защо да си представяш ада, когато можеш да си представяш рая, нали? — Анджела въздъхна. — Това е разликата между Майкъл и мен. На него му харесва да живее в реалния свят, а аз мисля, че реалният свят е скучен. — Джесика я чу да отпива глътка вино. — Ами ти? Ти къде попадаш в спектъра Анджела — Майкъл?
— Между един космически мечтател и един учен?
— Хей, не съм космически мечтател. Аз съм оптимистка.
— Шегувам се.
— О, не разбрах. Не познавам друг човек, който да остава с такава каменна физиономия като теб. Е, къде попадаш?
Джесика облегна глава назад и се вгледа в яркия блясък на Венера.
— Не съм се замисляла за Венера. Знам, че никога няма да отида там, затова няма смисъл да правя догадки. Интересувам се само от онова, което зависи от мен.
Анджела се засмя.
— Миличка, нищо не зависи от нас. — Тя си пое дълбоко дъх и двете се умълчаха.
Джесика отпи още една глътка вино и течността я стопли.
— Липсва ли ти понякога? — попита след малко Анджела.
— Кой? Еди ли?
— Да.
— Не.
— Джес, говорим си само двете. Липсва ли ти?
Джесика се поколеба. Не беше свикнала да разголва душата си и не се чувстваше удобно да говори за себе си и за своите чувства. Но Анджела умееше да те примамва. Пред нея Джесика искаше да говори и — не знаеше защо — да се разкрие напълно.
— Може би понякога. Липсва ми човекът, който беше, преди да разбера какъв е всъщност.
— Какво ти липсва най-много?
Джесика подви крака на шезлонга.
— Еди винаги ме разсмиваше. Никой никога не ме е разсмивал така. Където и да бяхме, независимо дали гладувахме в апартамент за двеста долара на месец, или ходехме на някое от неговите артистични събития за пет хиляди долара за блюдо, той винаги ме разсмиваше. — Тя погледна чашата в ръката си и мекото синкаво отражение на звездите в нея.
— А как беше в леглото?
— Анджи, за бога!
Анджела се засмя.
— Представям си как правите секс облечени. И само в мисионерската поза, колкото да създадете потомство. Права ли съм?
— Престани, Анджи! — Джесика усети, че се изчервява.