— Какво? Ако той е толкова скован колкото теб, как иначе може да се случи?
Джесика замълча за миг.
— Невинаги беше така. Нямаше да ме познаеш, ако ме беше видяла преди… преди да го срещна.
— Да. Хей, извинявай, че повдигнах този въпрос. Само се шегувах. Може да говорим за нещо друго.
— Не. Всичко е наред. Само… Не съм казвала тези неща на друг. Дори на терапевтката ми.
— Ами, нищо чудно. Това е пладнешки обир. Плащаш сто и петдесет долара на час, само за да те гледат втренчено и да ти повтарят: И как те накара да се почувстваш това? Пълни глупости!
— Ти си ходила на психотерапевт?
— Много отдавна.
— Защо отиде?
— Като тийнейджърка преживях някои неща, които трябваше да превъзмогна. Всички мислеха, че терапията ще помогне. Аз мисля, че само влоши нещата. Терапевтката все ми повтаряше да простя и да забравя. А аз отговарях: „Вие простете. Да видим как ще забравите, ако вие преживеете тези гадости“. Всичко това беше пълна глупост. Хората ти дават съвети, които самите те никога не биха изпълнили. — Анджела въздъхна дълбоко и продължително. — Извинявай.
— Няма за какво. Аз обаче мисля, че ми помогна. Хубаво е да има някого, на когото можеш да кажеш всичко и който няма да те съди.
— Затова са приятелите. — Анджела си пое дълбоко дъх, сякаш прочистваше дробовете си, и добави: — Е, да поговорим за нещо по-важно. Видях снимка на Еди в интернет. Изглеждаше ужасно секси. Все едно гледах Марлон Брандо на млади години.
— Така получи прякора си Тъмния Казанова. Някакъв репортер каза, че така би изглеждал Джеймс Дийн, ако беше доживял до дълбока старост.
— Мамка му! Заради такъв красив мъж бих се примирила с някое и друго серийно убийство.
Последва дълго мълчание.
— Извинявай, шегата ми беше неуместна — продължи Анджела. — Казах ти, имам голяма уста, която понякога работи по-бързо от мозъка ми.
— Няма нищо. Не съм свикнала да говоря за това, но и със сигурност не съм свикнала да се смея за това.
— Трябва да се смееш, миличка. Може да се смееш на това и или да му позволиш да те сломи. Това е твоят избор.
Джесика отпи от виното си и смени темата. Заговориха за стари гаджета, за гимназията и какви типове момичета са мразили. След това половин час се ровиха из „Фейсбук“, за да ги видят с какво се занимават и дали са омъжени за втори или трети път.
Когато Джесика пожела лека нощ на Анджела и затвори телефона, слънцето вече изгряваше. Тя не беше разговаряла така по телефона след… Еди Кал. Това я изпълни с вълнение, но и със страх. Хората, които допускаше до себе си, имаха склонност да я нараняват.
21.
На сутринта Джесика изпи чаша кафе и бутилка вода. Главата я болеше и затова взе едно хапче ибупрофен, а после си обу дънки. Не ѝ се шофираше, повика си такси и излезе да го изчака на тротоара.
Денят се очертаваше ужасно горещ. Джесика погледна колко е температурата на телефона си — четиресет и три градуса!
Кабинетът ѝ беше като пещера. Вместо да остане там, тя пак си повика такси и отиде в парка. Покрай една детска площадка бяха наредени маси за пикник. Ярдли седна и се загледа в децата, които играеха там. Родителите им стояха наоколо и бъбреха за незначителни неща.
Телефонът ѝ иззвъня. Бостънски номер.
— Как си, Даниъл? — отговори Джесика.
Тя беше помолила доктор Даниъл Сарт, професор по психиатрия в Харвард и консултант на ФБР, да провери какво ще може да изрови за „Тъмните неща“.
— Добре съм, благодаря. Малко съм настинал, затова днес няма да имам лекции. Проучвам твоя мистериозен тип. Много интересен случай.
— Освен ако не си от семейство Фар или Ривър.
— Разбира се. Извинявай. Не исках да съм непочтителен.
— Няма нищо. Днес ме боли главата и почти не съм спала. Какво откри?
Даниъл въздъхна. Джесика го чу, че разкъсва целофанова опаковка, вероятно от някакво лекарство.
— Разговарях с един мой колега от факултета по история на изкуството. Специалността му е африканското изкуство през двайсети век. Той всъщност се е срещал веднъж със Сарпонг. Сарпонг явно е бил биолог или поне имал научна степен по биология от Университета на Хартум в Судан. Бил обсебен от човешката еволюция. Смятал, че по природа човешките същества са добри, но еволюцията ни е дала способността да изключваме морала си по желание. Това било така, за да можем да оцелеем, когато е застрашен личният ни интерес. Сарпонг обаче мислел, че еволюцията е направила и нещо много по-пагубно, отколкото би си представил Фройд — тя просто се скрива, когато моралът ни се изключи.