Джесика видя, че едно момиченце избяга от детската площадка. Майка му хукна да го гони и го спря точно преди детето да стигне до паркинга.
— Какво означава това? — попита тя.
— Според Сарпонг всяко зло, което извършват хората, се дължи на тази еволюционна адаптация и на нашата неспособност да разберем, че моралът ни е изключен. Затова на пръв поглед добри хора могат да изнасилват и да убиват по време на война — за което да не изпитват вина — или някои надзиратели в затвор могат да убиват и да изтезават затворници и пак да се смятат за морални хора. Еволюцията ни е дала способността да се самозаблуждаваме. „Тъмните неща“ е проучването на Сарпонг по въпроса. Четирите картини изобразяват четири жертви на някого, който е изключил морала си, но не който го е осъзнал — който си мисли, че твори изкуство. Според моя колега онзи, който е решил да пресъздава тези картини с живи хора, не е художник — както навярно мислят правоприлагащите органи — а човек, обсебен от човешката еволюция. Вероятно антрополог или биолог. Или лекар. В картините става дума за биология, не за изкуство.
— Лекар?
— Да. Отначало Сарпонг искал да учи медицина, а кой изучава човешкото тяло и психика по-добре от лекарите?
Ярдли се замисли.
— Искам да говоря с колегата ти.
— Ще ти изпратя телефонния му номер.
— Много съм ти признателна, Даниъл. Благодаря.
— Няма защо. Освен това ти изпращам психологическия портрет, който поиска агент Болдуин. Моля те, дръж ме в течение как върви разследването и ми кажи, ако ти трябва нещо друго.
— Ще го направя. Благодаря.
— А, и, Джесика?
— Да?
— Има още нещо, ако ми позволиш. Моето предположение. Бих се обзаложил, че този тип се гордее с работата си и търси признание. Ако му отнемеш признанието, за да го накараш да се покаже, тогава това може да го подтикне да направи нещо драстично.
— Драстично?
— Ти си прокурорът по случая — тоест прокурорката — а и двете жертви са жени. Той може да реши, че ще бъде върховно постижение да включи и теб в творбите си. Моля те, бъди внимателна.
По гърба ѝ полазиха студени тръпки.
— Добре, ще внимавам.
22.
Ярдли изпитваше клаустрофобия в кабинета си и не можеше да се съсредоточи. Беше седнала зад бюрото си, гледаше втренчено стените и мислеше какво ѝ каза Сарт.
Лекар.
Един от пазачите на сградата мина покрай кабинета ѝ и после се върна да провери табелката с името на вратата.
— Госпожо Ярдли? Дойдох да сменя табелката. Може да намина по-късно, ако желаете.
— Не, няма проблем. Сменете я сега.
Той свали името ѝ от вратата и сложи това на Кайл Джакс. Донесе нейната табелка и ѝ я даде.
— Някои хора искат да си ги запазят.
Ярдли взе табелката и се вгледа в нея, а след това я изхвърли в кошчето за боклук и взе чантата си. Искаше да говори с един човек.
Регионалната болница „Редуд“ беше малка и се намираше близо до дома на Анджела Ривър. Ярдли беше ходила там веднъж, въпреки че вече не помнеше защо. Вероятно за да види някоя от многобройните жертви в болницата. В съня си понякога долавяше миризмата на антисептични препарати.
В приемната на спешното отделение нямаше много пациенти и служителите седяха зад регистратурата. Зад тях стоеше полицай.
— Здравейте. Искам да говоря с доктор Закари. Негова приятелка съм.
— Обядва в столовата. По коридора вдясно.
Столовата гледаше към градина с пешеходна алея, която свързваше двете крила на болницата. Няколко медицински сестри и лекари обядваха вътре. Ярдли забеляза Закари, който седеше сам на една маса в ъгъла.
Той се изненада, когато я видя.
— Джесика? — Майкъл стана и я прегърна. — Какво правиш тук?
— Тук водят някои от жертвите от случаите, по които работим — отвърна Ярдли. — Не е най-любимото ми място, както можеш да се досетиш.
Той кимна и наведе глава над чинията си с пиле и картофено пюре.
— Да, тук често виждаме такива случаи. Едни и същи жени, постоянно се връщат — пребити от бой, с изгаряния по тялото, завързвани… Дори да съдействат на полицията, изглежда, никой не прави нищо, за да ги защити.
— Имаш ли нещо против да седна?
— Съвсем не.
Ярдли се настани на стола, кръстоса крака и се усмихна възможно най-приятелски.
— Стараем се да правим всичко по силите си, но постоянно орязват бюджета ни. На повечето места полицейските участъци поглъщат най-много средства, затова, когато трябва да се правят съкращения на разходите, най-напред орязват полицията, и прокуратурата. Същото се случва и на федерално ниво. Орежат ли ФБР, прокуратурата е следващата.