След няколко минути доведоха Еди Кал. Той седна срещу нея зад плексигласовата преграда. Тара се втренчи в посивялата му коса и бледите рамене, които миналата година бяха по-едри и мускулести. Годините бавно го съсипваха. Както всички други, времето беше укротило и баща ѝ, отвратителния убиец на толкова много хора, Тъмния Казанова, който беше тормозил Лас Вегас повече от три години.
Тара изчака, докато надзирателят излезе от стаята, а после извади малко устройство от един таен джоб в чантата си и го сложи в скута си. Сама го беше направила. Уредът издаваше високочестотен статичен звук, който надзирателите не чуваха, а подслушвателните устройства в стаята щяха да запишат само дълго пронизително съскане.
— Намери ли го? — попита Кал.
— Да. Дават ли ти храната, която ти изпращам?
— Да, благодаря. Надзирателите изяждат поне половината, преди да стигне до мен, но пак се наслаждавам на изненадата да видя какво има в кашона. В живота ми вече има толкова малко изненади! — Той ѝ се усмихна.
Въпреки че много хора намираха за изнервящ втренчения му поглед, Тара не мислеше така. Тя знаеше защо баща ѝ я гледа вторачено: защото откакто се запознаха преди две години, той всеки път се изумяваше колко много заприличва тя на него. Това го запленяваше, а нея я отвращаваше.
През последните две години Тара идва тук осем пъти. Посещенията не ѝ бяха приятни, но се налагаше. Кал имаше нещо, което ѝ трябваше, за да осигури бъдещето на майка си, така че вече да не се тревожи за пари. Тара беше решила, че баща ѝ им дължи поне това.
— Как е майка ти?
— Добре. Ще напуска прокуратурата.
— Защо?
Тя повдигна рамене.
— Предполагам, че иска да работи нещо без толкова кръв и ужаси. Уж ще се местим в Санта Бонита — на няколко часа път от Лас Вегас. Там ще е голяма скука, поне докато не отида да уча в Невадския университет, но все ще се справим, предполагам. Така или иначе, догодина се изнасям.
— И защо ѝ е да го прави?
— Мисля, че заради мен тя не прави това, което иска. Искам пак да се влюби в някого, но не мисля, че ще се осмели, защото се страхува да не доведе около мен някой неподходящ. Тя няма дори приятели. Ако аз се изнеса от нас, това ще я принуди да започне да се среща с други хора. Пък и ще бъде добре да се махна от някои неща.
— Имаш предвид да се махнеш от мен?
— Не само от теб, но и от всичко свързано с теб. Всичко, с което е трябвало да се примирявам през живота си.
Той кимна.
— Страхуваш се, че си същата като мен, и мислиш, че като избягаш и може би промениш името и външния си вид, ще има някаква разлика. Няма да има разлика. Проблемите те следват, където и да отидеш. Ти си като мен и все някога трябва да го приемеш.
— Изобщо не съм като теб.
Кал примигна бавно и попита:
— Чувала ли си за класическите митове?
— Не чета приказки, съжалявам.
— Приказките са всичко, Тара. Там ще откриеш всички житейски уроци, които ще ти потрябват. Нашето така наречено научно познание е просто преминаване от един набор от идеи към друг, който впоследствие също ще бъде отречен като неправилен или безполезен. Нещо като революция. Но приказките са с нас още от сътворението на света и ще останат с нас до края.
Тара скръсти ръце на гърдите си.
— Предполагам, че в това има логика, Еди.
Той се ухили.
— Боговете спорели каква е човешката природа. Може ли да се промени? Може ли човек сам да избира какъв да бъде? Зевс казал „да“, но Афродита възразила. За да ѝ покаже, че греши, Зевс превърнал една улична котка в принцеса. Научили принцесата на добри обноски и изискани маниери и ѝ дали елегантни дрехи и гръмка титла. Тя се държала безупречно и се омъжила за принц. Всички гости на сватбата били смаяни от очарователната булка. „Виждаш, че щом една котка може да бъде превърната в принцеса, то и човешката природа със сигурност може да се промени“ — рекъл Зевс, а Афродита отвърнала: „Гледай“ и пуснала една мишка. Веднага щом я видяла да тича по пода, принцесата се хвърлила към нея и я подгонила на четири крака. Хванала мишката и я разкъсала със зъби пред гостите. Афродита е богинята на любовта, страстта и красотата и затова разбирала какво се таи в сърцата на хората. Какво наистина има в сърцата им, а не какво те се преструват, че има.
Тара преглътна, докато гледаше баща си. Не ѝ харесваше, че вижда себе си в него, особено в тъмносините му очи. Този уникален оттенък тя смяташе за генетична мутация, тъй като никъде другаде не беше виждала такъв цвят.
— Виж, моя малка принцесо, боговете ни учат, че не можем да променим природата си. Можем да я скрием за известно време, но истинската ни същност винаги излиза на повърхността. Ти трябва само да видиш своята мишка, и ще разбереш, че двамата си приличаме повече, отколкото допускаш.