Последният ѝ приятел обаче беше в затвора, а бившият ѝ съпруг — осъден на смърт. Джесика не би се изненадала много, ако и Кейсън се окажеше сериен убиец.
Трогваше я фактът, че дъщеря ѝ храни романтични надежди за нея. Но Джесика и Кейсън някога имаха своя шанс, само че решиха, че е по-добре да останат приятели. Тя загуби общите им приятели с Еди, след като бяха разкрити престъпленията му. А после същото се повтори и с Уесли. Затова Ярдли се отдаде на работата, ученето и дъщеря си. Нямаше близки приятели, които да покани на брънч, но може би това щеше да се промени, когато се преместеше и започнеше нов живот. Засега ѝ действаше успокоително, че наоколо има толкова много хора.
Джесика разбърка малко подсладител в кафето си с тънка лъжичка и се замисли за Кати Фар и Анджела Ривър. Кати Фар беше на четиресет години, а Ривър още по-млада, на трийсет и три. Болдуин не беше открил нещо общо между двете, нищо не подсказваше къде може да са привлекли вниманието на серийния убиец. Ривър обаче все още беше в болницата и щеше да отнеме повече време, докато намерят какво я свързва с Фар.
Ярдли погледна колко е часът на телефона си. Свижданията в болница „Сейнт Винсънт“ щяха да започнат скоро. Тя остави пари на масата за кафето и тръгна натам.
Стаята на Анджела Ривър се намираше на четвъртия етаж. Ярдли застана пред отворената врата и надникна вътре. Ривър лежеше в леглото, притиснала ръце една до друга, сякаш се молеше. Очите ѝ бяха затворени и тя тихо мълвеше нещо. Ярдли си помисли дали да не дойде друг път, но после Ривър отвори очи.
— Извинявайте, не исках да ви безпокоя — каза Ярдли.
— Всичко е наред. Свърших.
— Казвам се Джесика Ярдли и съм прокурор от Окръжната прокуратура. Може ли да вляза?
— Разбира се.
Една медицинска сестра влезе в стаята и остави кана с прясна вода. Предупреди Анджела да натисне бутона и да я повика, ако отново ѝ прилошее. Това напомни на Джесика, че все още не знаят с какво се е опитал да я убие похитителят.
Ярдли разгледа татуировките ѝ. Целите ѝ ръце бяха изрисувани с цветя, а на краката ѝ имаше природни пейзажи. Голям синьо-бял лотос красеше дясното ѝ рамо. На носа ѝ имаше пиърсинг, а зелените ѝ очи блестяха, изпълнени с младежка енергия, и я караха да изглежда по-млада за годините си. Сестрата излезе и Ярдли седна до леглото, но не твърде близо до жената, и каза:
— Татуировките ви ми харесват.
— О, да — отвърна Анджела. — Това ми е нещо като хоби. Някои хора колекционират пощенски марки, а аз — тези неща. — Тя посочи хризантема, татуирана около китката ѝ. — Направих си я в Индия. — Ривър посочи една орхидея на бедрото си. — Тази — в Япония, а този жерав на прасеца ми — в Шанхай… Където отидех, навсякъде си правех по една. Това е все едно да вземеш частица от мястото със себе си, разбирате ли? Вие пътувате ли често?
— Не, за съжаление. Всъщност никога не съм излизала от страната. Ами лотосът?
— О, на това рамо имах грозен белег по рождение. Огромен. Съучениците ми все ми се подиграваха. Затова, когато станах на шестнайсет, си направих татуировката, и оттогава нося само тениски без ръкави.
— Красив е.
Анджела се надигна и седна с кръстосани крака на леглото. Джесика се опитваше да не поглежда към челото ѝ, но сега не успя. Бръсначът беше оставил дебел прорез от едната до другата вежда.
— Не можеш да опознаеш себе си истински, ако не пътуваш — каза Ривър. — Трябва да провериш как реагираш на места, където не се чувстваш удобно. А също и как се отнасяш с хората. Твърде бързо се научих да не вярвам на хората, когато в Банкок ми откраднаха всичко, което имах.
— Това е ужасно. Какво направихте?
Анджела Ривър повдигна рамене.
— Два дни се чудих как ще оцелея. Една много мила вдовица се съжали над мен и ми даде храна, а после отидох на автостоп до американското посолство. Преживяването беше интересно. Може би вселената се опитваше да ме научи, че не е толкова лошо да загубиш вещите си.
Ярдли видя татуировката на другото ѝ рамо, когато нощницата на Ривър се смъкна по ръката ѝ.
— А какво е това на другото ви рамо?
— Руна. Означава човек, който сам кове съдбата си. — Ривър се натъжи за миг, но после се усмихна. — Извинявайте. Вие ме заприказвахте за пътувания и татуировки и аз мога да говоря с часове за тези неща. Очевидно сте дошли по някаква причина.
Всяка жертва на травма реагираше по различен начин. Някои се затваряха в себе си и не говореха дни или седмици наред — понякога изобщо не проговаряха отново, ако травмата беше твърде тежка. Дори си слагаха щастлива физиономия и се преструваха, че не се е случило нищо. Трети се държаха някъде по средата. Ярдли мислеше, че Анджела Ривър все още не е осъзнала напълно какво ѝ се е случило, и не е позволила на съзнанието си да го проумее и анализира. Ако сега повдигнеше въпроса, това можеше да я разстрои.