— Бяхме женени.
— Кога?
— Ами, оженихме се през 2011-а и се разведохме четири години по-късно.
— Защо се разведохте?
— Възразявам, господин съдия! — обади се Ярдли.
— Приема се. Само факти, свързани с това дело, господин Астър.
Астър пъхна ръце в джобовете си и се вгледа в Кимбърли Алей.
— Знаете ли за какво е това дело, госпожо Алей?
— Да.
— Знам, че вие не бяхте в съдебната зала, но преди малко бившият ви съпруг даде показания, че никога никого не е наръгвал с нож и не е бил разследван за такова престъпление.
— Сигурна съм, че го е казал.
— А вярно ли е?
— Не.
Няколко души започнаха да шушукат. Ярдли се обърна и погледна назад. Беше се събрала малка тълпа, всичките цивилни и без пропуски на репортери. Тя беше сигурна обаче, че повечето са журналисти и блогъри, които се опитват да заобиколят забраната на Уестън да не се допускат представители на медиите в съдебната зала. Ярдли се изненада, че не видя Джуд Чанс.
— Моля, обяснете ни какво искате да кажете — рече Астър, след като изчака десетина секунди, за да могат съдебните заседатели да осмислят думите на Кимбърли Алей.
— Лукас и аз имахме… проблемни отношения. Първите години беше хубаво, но той започна да пие много, когато стана детектив. Беше…
— Възразявам! — прекъсна я Ярдли. — Господин съдия, това няма връзка с разглеждания случай.
— Отхвърля се.
Астър кимна на Кимбърли.
— Продължете, госпожо Алей.
— Както казах, той започна да пие много, когато стана детектив. — Тя погледна Гарет и после отново се обърна към Астър. — Някои ченгета не са създадени за това. Много ченгета не харесват детективите, защото те получават цялата слава, снимките им са във вестниците, интервюират ги за документални предавания и така нататък. А много детективи не харесват полицаите, защото имат точно определено работно време. Това са два различни свята. И така, когато стана детектив, Лукас трябваше да посвети на работата си цялото си време, енергия и внимание, и загуби приятелите си. Вече не излизаше с тях. Това му причини голям стрес. Мисля, че затова започна да пие и след една година нещата излязоха извън контрол.
— В какъв смисъл излязоха от контрол?
Алей прехапа устни и погледна през прозорците на съдебната зала. В очите ѝ заблестяха сълзи.
— Той… ме преби една нощ.
Ярдли скочи на крака.
— Господин съдия, моля да се приближим!
— Отхвърля се.
— Господин съдия, поисках да се приближим!
— И аз казах, че се отхвърля. — Уестън погледна Кимбърли. — Моля, продължете, госпожо Алей.
Ярдли седна и погледна Астър, който ѝ намигна.
— Как така ви е пребил? — попита той. Продължи да я разпитва внимателно и да изтръгва подробностите за кавга, по време на която пияният Гарет беше бутнал съпругата си под душа и я беше удрял многократно в лицето. Астър я попита какво е направила след това на път до болницата. Как синът ѝ трябвало да отиде в спешното отделение с нея и да излъже лекаря, за да не арестуват баща му, а тя да изгуби работата си — единствения им източник на доходи.
Ярдли видя съчувствието, изписано на лицата на съдебните заседатели. Гарет се наведе към нея и прошепна:
— Това са глупости. Възрази.
— Опитах се — отвърна Ярдли. — Какво още не ми казваш?
— Нищо. Всичко е измислица. Призови ме отново на свидетелската скамейка и ще обясня всичко.
— Ще му мислим за това, когато му дойде времето.
Кимбърли се разрида. Астър я чака дълго, докато тя се успокои, и след това попита:
— Удрял ли ви е и друг път?
Тя кимна.
— Не съм викала ченгетата. Те нямаше да направят нищо, защото беше моята дума срещу неговата. Освен това го обичах и имахме син. Мислех, че Лукас ще се промени, когато стресът от работата намалее или ако престане да пие… Не знам. Човек не знае какво да мисли в такива ситуации. Обичаш го и в същото време го мразиш.
Ярдли почувства силно отвращение. Колко пъти беше лежала будна в леглото и си беше мислила същото?
— Съпругът ви промени ли се?
— Не — отговори Кимбърли. — Това не се превърна във… всекидневие, но се случваше често и разбрах, че му трябва помощ. Когато му предложих да потърси такава, Лукас каза, че по-скоро би умрял, отколкото да отиде в програма за лечение на шайка наркомани. И тогава реших да го напусна.
— Кога се случи това?
— Преди четири години. Мисля, че през април. Помня, че беше събота. Лукас беше отишъл да лови риба с приятели и аз взех нещата и сина си и заминах.
— Какво се случи после?
— Лукас се ядоса. Имаше много крясъци. Един понеделник дойде сутринта в службата ми. Строши разни неща, крещя и блъска шефа ми, който се опитваше да ме защити. Беше толкова пиян, че подушвах алкохола от три метра.