— Вярно ли е?
— Не. Не, по дяволите, не е вярно!
— Лъжеш.
Той направи гримаса и поклати глава.
— Знаеш ли, не ми трябват тъпотиите ви — нито твоите, нито нейните! Сама си осъди онзи задник!
Гарет стана и гневно излезе от съдебната зала. Ярдли само стисна зъби и мускулите на челюстта ѝ потръпнаха. Тя стана.
— Нямам въпроси към свидетелката, господин съдия.
55.
Небето беше тъмносиво. Болдуин се беше изтегнал върху капака на колата си и слушаше птиците в клоните на близките дървета и бръмченето на мухата, която от време на време прелиташе покрай него. Спомняше си един случай отпреди години, когато млада майка беше убита в този парк, докато бутала количката с бебето си. Изглежда, ако си бил в тази професия достатъчно дълго, започваш навсякъде да виждаш призраци.
Детектив Кристън Рийс пристигна няколко минути по-късно със синия си шевролет и слезе от колата. Беше облечена с черен панталон и червена риза. Пистолетът ѝ беше в лъскав кобур под мишницата. Тя облече сакото си и попита:
— Пак ли спиш в работно време?
— Човек трябва да спи, когато може. — Болдуин стана и разкърши врата си. — Е, кой е този тип?
— Каза само, че името му е Ленард и има информация за Хармъни Фар. Обадих ти се веднага, след като говорих с него.
— Знам, и съм ти много благодарен. Много ченгета не биха го направили.
— По дяволите, вие мъжете винаги си мерите на кого му е по-голям! Затова трябва само жени да бъдат полицейски шефове и шерифи. Ние искаме само да се свърши работата.
— А кой ще прави кафе и понички, ако вие ръководите?
Тя го перна по рамото.
— Не ме карай да те гръмна в задника.
Болдуин се засмя.
— Липсва ми времето, когато се мотаехме с теб.
— И на мен. Между другото, къде беше, по дяволите?
Двамата тръгнаха през паркинга и навлязоха в една горичка близо до голяма детска площадка. Между дърветата се виеше бетонна пътека.
— Шефът, за когото ти казах. Накара ме да издирвам хора, които издават фалшиви чекове и други такива тъпотии. По дванайсет часа на ден. Това отнема цялото ми време.
— Наистина ли?
— Наистина. Тук съм в извънработно време.
— Мамка му! Е, това е гадно.
Той повдигна рамене.
— Така е. Какво да се прави? И без това може би е време да се захвана с нещо друго. Винаги съм искал да държа бар. Мислиш ли, че ще ме бива в тази работа?
— Мисля, че с тази външност ще изкарваш доста бакшиши.
Болдуин се усмихна самодоволно и пъхна ръце в джобовете си, докато вървяха през парка.
— Не знаеш нищо за този тип, така ли? — попита той.
— Не.
— Изглежда странно, че си хукнала насам, вместо първо да го привикаш за повече информация.
— Нали видя досието по случая? Не разполагаме с нищо. Когато новината за отвличането стигна до медиите, започнаха да ни се обаждат разни откачалки и добри самаряни, но дори те спряха след няколко дни. Вече на никого не му пука. Всяко чудо за три дни. Не е интересна на никого. Тя беше новина за един следобед, сега вече не е. Ако не открия нещо през следващите няколко седмици, случаят ще бъде прехвърлен при отворените и нерешените, и Хармъни Фар ще потъне в забрава, защото никое ченге няма да се разрови отново в случая ѝ.
Болдуин кимна. Протоколът във ФБР беше същият. Щом минеше определено време, случаят се затваряше и повече не мислеха за него. Не го забравяха само семейството и близките.
— Свързах се с един информатор от средите на сексуалните насилници, който ми е давал информация. Споразумяхме се аз да дам показания в негова полза на изслушването за промяна на категорията му, ако той ми намери информация за Хармъни.
— И той откри ли нещо?
— Не. Каза, че търсил навсякъде, но не намерил нищо. Абсолютно нищичко. Само обичайните извратеняци, които пускат отвратителни коментари в тъмната мрежа, но нищо, което хората да не са чули по новините. Похитителят ѝ вероятно не е от тази общност и се укрива добре.
Рийс спря на една поляна. Пред тях бяха тоалетните. Вдясно имаше още една детска площадка, а от другата страна — футболно игрище с пълни размери. Зад тях се намираха павилиони, пейки и маси.
— Ленард каза, че ще се срещнем тук.
Двамата седнаха на пейка близо до детската площадка.
— Понякога не ти ли писват тези гадости? — попита Болдуин.
— Хм. Че на кое ченге не му писват?
— Тогава защо не напуснеш? Имаш и други възможности, нали?
Рийс вдигна рамене.
— Баща ми има успешен бизнес. Продава развлекателни превозни средства като лодки, джетове и атевета. Може да отида да работя за него. Но не се виждам на друга работа. Може би не искам да виждам снимки на изчезнали деца в Инстаграм и да си мисля, че бих могла да направя нещо, но вместо това продавам джетове на богати тъпаци.