Болдуин се засмя.
— Понякога с удоволствие бих вземал по-малка заплата, само за да мога да стоя в магазин и да продавам джетове на богати тъпаци.
— Понякога — отвърна Рийс и го погледна, — но се обзалагам, че не всеки ден. — Тя извади никотинова дъвка от джоба си и я пъхна в устата си. — Защо са ти дали финансови престъпления? Ти си разследващ убийства.
— Шефът ми Дейна Ашли мисли, че това са глупости. Че отдел „Поведенчески анализ“ не заслужава вниманието, което получава, и трябва да имаме само общ отдел „Убийства“. Той не вижда разликата между убийство, извършено от улична банда, и сексуален хищник. За него убийството си е убийство.
— Мамка му! Накарай го да дойде и да върши моята работа една седмица. Да намира деца, напъхани в канализационни шахти с примки на врата, и нека после ми каже, че е същото като стрелба от кола.
Болдуин кимна и се загледа в дърветата, чиито клони се поклащаха на ветреца.
— Не се шегувам, Кристън. Мисля, че приключих. След този случай смятам да се махна от тази работа.
— Ами, каквото и да се случи — каза тя и хвана ръката му, — пак ще извадиш късмет. Ти винаги успяваш.
През детската площадка се приближи мъж. Беше облечен с дълга бяла риза и протрити дънки. Лицето му беше загоряло от слънцето. Изглеждаше нервен и непрекъснато се озърташе, сякаш очакваше, че някой ще го нападне. Вървеше с ръце, пъхнати в джобовете. Спря пред Рийс и Болдуин.
— Ти ли си детектив Рийс?
— Да.
— Кой е този? Казах ти да дойдеш сама.
— Зарежи глупостите и ни кажи какво знаеш. Скоро ще завали и не искам да се намокря.
Болдуин забеляза, че ръцете на мъжа треперят, когато ги извади от джобовете си, и движенията му са нервни. Зениците му бяха разширени. Имаше болнав измършавял вид. Сигурно беше пристрастен към амфетамините. Вероятно смъркаше, защото по зъбите му нямаше тъмни петна като на наркоманите, които ги пушеха от лула.
— Искам двеста. Предварително.
— Двеста какво? Долара?
Мъжът кимна.
— Я се разкарай! — рече Рийс. — Не каза, че трябва да ти плащам.
— Колко струва за теб животът на момичето? Двеста ми се струват малко.
— Какво знаеш за изчезването ѝ? — попита Болдуин.
— Знам къде е.
Болдуин и Рийс се спогледаха и Болдуин попита:
— Жива ли е?
Ленард кимна.
— Не съм говорил с нея. Само видях, че някой я доведе на едно място. Видях снимката ѝ. Сигурен съм, че е тя. Огледах я добре.
— Може да те арестуваме и да те обвиним във възпрепятстване на разследването. И после ще седиш в килия, докато не започнеш да говориш — каза Рийс.
— Не — възрази Болдуин и извади портфейла си. — Имам сто и седемнайсет долара. Ако се окаже, че говориш истината, имаш думата ми, че ще ти дам и останалите.
Мъжът измърмори нещо под носа си.
— Да, добре, дай ми парите.
Болдуин му ги даде и после извади телефона си и отвори приложението за аудиозапис. Включи го и сложи телефона до себе си на пейката.
— Без записи — каза Ленард.
— Може да забравя нещо, към което трябва да се върна по-късно.
Кльощавият поклати глава.
— Не, без записи. Води си бележки, ако искаш, но няма да ти кажа фамилното си име и няма да записваш гласа ми.
— Хей — намеси се Рийс, — виж какво, скапаняко…
— Няма проблем, Кристън — прекъсна я Болдуин, изключи приложението за запис, отвори приложението за водене на записки и показа телефона си на Ленард. — Няма да записвам гласа ти. Само ще си водя бележки.
Мъжът кимна и пак се озърна нервно.
— Е? Започвай да говориш — подкани го Рийс.
— Бях в един бар — „При Хенри“. Знаете ли къде е?
— Не — отговори Болдуин.
— На Четиресет и втора улица и Мейн. Бях там на следващия ден, след като излезе историята за изчезналото момиче. Видях някого с нея на паркинга. В бара не сервират на хора под двайсет и една години, затова той влезе и купи нещо за ядене от грила, а после двамата отпътуваха.
— Къде беше тя в това време? — попита Рийс.
— В колата. Колата беше червена. Малка. Момичето седеше на предната седалка до шофьора и чакаше, а той влезе в бара.
— Имаше ли други хора наоколо?
Ленард кимна.
— Най-малко петима души пушеха отвън. Момичето дори слезе от колата и се поразтъпка, докато говореше по телефона си.
Рийс скръсти ръце на гърдите си и зададе въпроса, за който си мислеше и Болдуин.