— Това е моят делови партньор господин Смит — рече господин Непознат. — Като мен и работодателят ми, господин Смит също се безпокои, че съседът ти не идва на работа вече няколко дни. Мисля, че споменах, че господин Картър не е поискал отпуск, преди да замине на тази почивка. Всичко това е много тревожно.
Не си спомнях дали той каза това, когато разговаряхме онзи ден, но кимнах.
— Не трябва да влизате в дома им. Може би трябва да се обадя на полицията.
— Мисля, че идеята е отлична — каза господин Непознат. — От тук ли искаш да се обадиш или от твоя дом?
По дяволите.
Той протегна свободната си ръка към рамото ми. Наведох се, завъртях се и застанах от другата му страна.
Господин Непознат се подсмихна и почука на прозореца, а после сви пръст и ми направи знак да се приближа.
— Успокой се, хлапе. Само казвам на господин Смит да излезе.
Въздухът по посока на нашата къща се изпълни с бръмчене и аз забелязах, че поршето на татко завива в алеята. Той и майка ми слязоха от колата. Казаха си тихо нещо и се втренчиха в господин Непознат и мен, а после се приближиха. Баща ми сияеше в усмивка, а майка ми го беше хванала под ръка. Беше облечена в прекрасна зелена рокля на цветя, която се увиваше около краката й с всяка игрива стъпка. Мястото им беше в списание. Татко подаде ръка и се здрависа с господин Непознат
— Приятно ми е, любезни господине. Приятел на семейство Картър ли сте?
— Служител съм на работодателя му. Господин Картър не е идвал на работа от вторник и се разтревожихме, затова реших да дойда тук и да проверя как стоят нещата.
Мрежата против насекоми на къщата на Картър се тресна и всички се обърнахме. На верандата излезе як, жилав мъж с дълга руса коса и очила с дебели стъкла. Вместо да дойде при нас, той се облегна на перилата и извади пакет "Марлборо". Драсна върха на кибритена клечка с палеца на дясната си ръка и после запали цигара, която някак се озова между устните му, макар че не видях да я изважда от пакета.
— Това е моят колега господин Смит.
Господин Смит докосна с пръст периферията на несъществуваща шапка и продължи да ни наблюдава отдалеч. Очите му се задържаха на майка ми по-дълго от необходимото и аз знаех, че това вероятно ядоса баща ми, макар че той не го показа, и сърдечно рече:
— Приятно ми е да се запознаем. — След това отново насочи вниманието си към господин Непознат. — Не чух как се казвате.
Господин Непознат се усмихна.
— Не, предполагам. Аз съм господин Джоунс.
— Полицай ли сте, господин Джоунс?
Господин Непознат нагони глава настрана.
— Защо мислите така?
Баща ми не отмести поглед от него.
— Синът ми каза, че имате значка.
Господин Непознат отмести очи и ме погледна.
— Не знам защо е казал такова нещо. Сигурно се е объркал. — Той ми намигна, разроши косата ми и пак се обърна към баща ми: — Семейство Картър споменаха ли къде отиват?
Татко поклати глава.
— Не сме толкова близки.
— А споменаха ли кога ще се върнат?
— Вече ви казах, че…
— Не сте толкова близки.
— Именно.
Господин Смит пусна остатъка от цигарата си на пода на верандата и го смачка с черния си ботуш, който подхождаше много повече на някой мотоциклетист бунтар, отколкото на дребния мъж, който стоеше пред нас. Той не беше много по-висок от мен, но гласът му беше много по-плътен, отколкото би се очаквало, и дрезгав.
— Господин Картър работеше по доста чувствителен проект за нашия работодател и тъй като не се обади в офиса за тази почивка и не можем да се свържем с него, предполагаме, че е избягал от задълженията си. Имайки предвид това, цялата свързана с проекта документация, собственост на нашия работодател, трябва да бъде върната незабавно. Надявахме се, че тази документация ще е тук, в дома му, но, изглежда, не е така. Или ако е тук, не я видяхме. Господин Картър говорил ли е за работата си? Може би е споменал върху какво е работил?
— Не сме толкова близки — отново повтори баща ми.
— Съжалявам, но дори не знам каква е професията на господин Картър.
— Той е счетоводител — каза господин Непознат.