В този момент майка ми ме забеляза и аз излязох.
9
Портър знаеше малко за голфа. Идеята да удряш малка бяла топка и след това да я гониш часове наред не го привличаше. Разбираше, че това е предизвикателство, но не го смяташе за спорт. Бейзболът беше спорт. Футболът беше спорт. Всичко, което можеше да играе един осемдесетгодишен човек с кислородна маска на устата и с панталон в пастелен цвят, за него не беше спорт.
Ресторантът обаче беше хубав. Портър заведе Хедър там преди две години за годишнината от сватбата им и си взе най-скъпата пържола, която някога беше ял. Жена му си поръча омар и няколко седмици го хвали възторжено. Заплатата на ченге не ти позволява да купиш много, но всичко, което я правеше щастлива, си заслужаваше да бъде похарчено. Той спря пред голямата сграда на клуба и даде ключовете на портиера.
— Паркирай я някъде наблизо. Няма да се бавим.
Бяха се измъкнали от лошото време. Небето беше мъгливо, но тъмните буреносни облаци се бяха спрели над града.
Фоайето беше голямо и добре обзаведено. Няколко членове на клуба се бяха събрали около камината в отсрещния ъгъл, където имаше френски прозорци, през които се виждаше тучната ливада за голф. Гласовете им отекваха в мраморния под и дървената ламперия.
Наш тихо подсвирна с уста.
— Ако те хвана да просиш, ще те накарам да чакаш в колата.
— Докато напредва денят, започвам да съжалявам, че не съм облечен с най-хубавия си костюм — призна Наш.
— Този свят е много различен от нашия, Сам.
— Играеш ли голф?
— Последния път, когато държах стик, не можах да прехвърля вятърната мелница на игрището за миниголф. Това тук е голф за големи момчета. Нямам необходимото търпение — отвърна Наш.
Зад бюро в средата на фоайето седеше млада жена. Когато детективите се приближиха, тя вдигна глава от лаптопа си и се усмихна.
— Добро утро, господа. Добре дошли в Чикагския клуб за голф. С какво мога да ви помогна?
Портър почувства, че жената ги преценява, въпреки че им се усмихваше, разкривайки блестящи бели зъби. Тя не ги попита дали имат запазен час, а той се съмняваше, че това е недоглеждане. Портър извади полицейската си значка и й я показа.
— Търсим Артър Талбът. Съпругата му каза, че той играе голф днес.
Усмивката на жената помръкна. Очите й се стрелнаха от значката към Портър и после към Наш. Тя вдигна слушалката на бюрото, набра вътрешен номер, тихо каза нещо и после затвори.
— Моля, седнете. След малко някой ще дойде при вас. — Жената посочи канапе в отсрещния ъгъл.
— Ще чакаме тук, благодаря — каза Портър.
Тя се усмихна отново и после започна да пише нещо на компютъра с тънките си, дълги пръсти с маникюр.
Портър погледна часовника си. Наближаваше девет.
Мъж на около петдесет и пет години влезе във фоайето през врата вляво от тях. Прошарената му коса беше пригладена назад, а тъмносиният му костюм беше изгладен до съвършенство. Той се приближи и подаде ръка на Портър.
— Детектив. Казаха ми, че сте дошли да говорите с господин Талбът. — Ръкостискането му беше леко и отпуснато. Бащата на Портър го наричаше "да се здрависваш с умряла риба". Аз съм Дъглас Прескът, старши управител.
Портър му показа значката си.
— Аз съм детектив Портър, а това е детектив Наш от чикагската полиция. Въпросът е изключително спешен. Знаете ли къде можем да намерим господин Талбът?
Русокосата жена ги наблюдаваше. Тя отмести поглед към Портър.
— Мисля, че компанията на господин Талбът е на игрището. Повече от добре дошли сте да го изчакате. В трапезарията ще намерите чудесна закуска за сметка на клуба. Ако обичате пури, запасите ни са с отлично качество.
— Въпросът е неотложен.
Управителят се намръщи.
— Ние не прекъсваме нашите гости по време на игра, господа.
— Не? — попита Наш.
— Не — настоя Прескът.
Портър завъртя очи. Защо днес всички правеха всичко възможно да усложнят нещата?