Всяка клетка в тялото му искаше да се върне в участъка, да завре пистолета си под брадичката на хлапака и да натисне спусъка, докато изстреля и последния си патрон, а после да размаже от бой каквото е останало от главата му. Не се гордееше с тези мисли. Не ги искаше. Портър не беше склонен към насилие човек и Хедър би му се скарала, ако знаеше, че той изпитва дори грам омраза към младежа. Щеше да му каже да се извиси над тези неща и да не се предава на гнева. Щеше да му каже, че гневът и омразата няма да я върнат и че подобни мисли не постигат нищо освен да помрачат душата му.
Тя, разбира се, щеше да бъде права. Хедър винаги беше права и Портър го знаеше, но това не променяше нищо.
— Добре ли си? — попита Уотсън, който се беше втренчил в него.
Портър кимна.
— Ще се оправя. Само трябва да си поема дъх и да се овладея. — Той се поколеба и после добави: — Благодаря, че дойде с мен в участъка.
— Винаги. Това тя ли е? — Уотсън посочи снимка в края на масичката.
Беше на Хедър, снимана преди една година.
Портър протегна ръка и я взе.
— Да. Бях много горд с нея в онзи ден. Тя искаше да бъде писателка и постоянно драскаше нещо в тефтерче, все пишеше нещо. Изпратих един от разказите й на комисията за наградите "Шърли Джаксън" и Хедър спечели. Направих снимката веднага след церемонията по награждаването.
Портър беше благодарен, че Уотсън не настоя за повече информация.
— Връщам се веднага. Вземи си нещо за ядене. — Той пак кимна към кухнята и Уотсън тръгна натам. Телефонът в джоба му започна да вибрира, докато влизаше в спалнята, и Портър си помисли дали да не остави гласовата поща да приеме обаждането, но после промени решението си. Погледна екрана и видя, че се обажда Клоз. Натисна бутона и доближи телефона до ухото си.
— Сам?
— Да?
— Имаме сериозен проблем.
— Какво става?
— Спомняш ли си отпечатъка, който ти сне вчера от вагонетката в тунела?
— Да.
— Получихме съвпадение.
Портър се приближи до дрешника, съблече сакото си и започна да разкопчава ризата си. Кафето беше студено и лепкаво и беше изцапало половината му ръкав. Вероятно трябваше да изхвърли ризата.
— Сам, пръстовият отпечатък е на Уотсън. Само че той не се казва Уотсън. Името на документа за самоличност в полицейската база данни е Ансън Бишъп. Току-що говорих с лабораторията по криминалистика. На пръв поглед досието му изглежда легитимно, но щом се разрових, открих празноти. Самоличността му в базата данни е фалшива. Пол Уотсън не съществува. Това е измислено име на Ансън Бишъп. Все още се опитвам да свържа парчетата на ребуса, но той е докоснал вагонетката по някое време, преди ти и екипът на специалните части да слезете там долу. Това означава, че той е замесен по някакъв начин. Лоша работа, Сам. Много лоша. Който и да е този човек, той не работи в силите на реда. Къде каза, че сте го намерили ти и Наш?
— О-хо!
— Мамка му. Той е с теб в момента, нали?
— Да.
— Къде сте? Сами ли сте?
Портър подаде глава от вратата на спалнята и погледна към кухнята.
— Сам, там ли си?
— Уотсън? — извика Портър. — Останала ли е бира в хладилника?
— В твоя апартамент? Ти си вкъщи?
— Да, вярно е.
Портър чуваше, че Уотсън е в кухнята или в дневната, но не отговаряше.
Той събу обувките си, излезе безшумно от спалнята и тръгна по коридора. Очите му се стрелнаха към празната дневна и после към отворената врата на кухнята.
— Уотсън? — Портър бавно протегна ръка и разкопча кожения си кобур. Пръстите му се увиха около ръкохватката на беретата и той извади пистолета. — Знам, че е рано, но може да изпия една бира, за да се успокоя.
Той чу, че Клозовски крещи заповеди от другия край на линията:
— Задръж го там, Сам. Изпратих екипи.
— Добре, Клоз, ела. Уотсън и аз ще отидем в магазина на чичо му след това. Може да дойдеш с нас.
— Най-близката патрулна кола пристига след четири минути. Къде е той? Виждаш ли го? Може ли да ни чуе?
— Уотсън, ако ядеш остатъка от пицата, няма да съм доволен.
Портър насочи пистолета и нахлу в малката кухня.
Там нямаше никого.
Големият нож се плъзна в бедрото му миг преди Портър да съзре Ансън Бишъп с периферното си зрение.
— Не мърдай — прошепна Бишъп в ухото му, застанал зад гърба му. — Ножът е точно върху бедрената ти артерия, главната в долния крайник. Опиташ ли се да извадиш ножа, кръвта ти ще изтече за секунди. Ще ти помогна да легнеш на пода. Пусни пистолета.