Клеър прекоси стаята и приклекна пред стола му.
— Разбирам, че си държал на него, но той е направил ужасяващи неща. В момента обаче трябва да се съсредоточим върху Емъри и ако знаеш къде я е завел, трябва да ни кажеш.
— Чичо Джейк не е Убиецът "Четирите маймуни" — повтори Тайлър.
Мейдърс стана и отиде при сина си.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Чичо Джейк се опитваше да ни помогне.
— Как? — попита Клеър.
Тайлър погледна баща си и после отново наведе глава.
— Татко имаше парични проблеми. Миналата година го понижиха в работата и оттогава му е трудно да покрива разходите и бръкна в моя фонд за колежа.
— Откъде знаеш за…
Клеър вдигна глава. Тайлър продължи:
— В зависимост от оценките ми, имам шанс да вляза в някой колеж от Бръшляновата лига, но успехът няма да ми стигне за стипендия. Татко все още изкарва достатъчно пари, за да поискам субсидия, затова трябва да платим от джоба си. Студентските заеми няма да стигнат за всичко. Чичо Джейк каза, че единственият начин, по който може да се случи това, е да му позволя да ми помогне. Когато разбра за рака, той се опита да вземе застрахователна полица "Живот", но му отказаха, щом научиха за диагнозата. И после чичо Джейк ми каза, че има друг начин. Преди около месец с него се свързал някакъв човек и му казал, че може да спечели много пари, ако му помогне за нещо. Не било незаконно. Е, не много незаконно. Знаел, че чичо Джейк е болен и че не му остава много време. Това бил начинът да помогне не само на мен, но и на много хора. Чичо Джейк обаче не можеше да го направи сам и аз трябваше да му помогна.
Лицето на Стивън Мейдърс отново се зачерви.
— Какво те накара да направиш копелето?
— Господин Мейдърс, моля ви — рече Клеър.
Тайлър въздъхна.
— Не ме накара да направя нищо, татко. Поне нищо, което не исках да направя. Каза, че трябва да се сближа с Емъри Конърс и дори да я поканя на среща няколко пъти. Тя е готина, затова си помислих, защо не? Срещнахме се два пъти и после я заведох на купона за завръщането ми у дома… — Момчето погледна Клеър в очите. — Отначало исках да видя дали ще я убедя да излезе с мен, но след като я опознах, я харесах. Много се забавлявахме. Разговаряхме. Емъри е много умна. Дори ми помогна по някои учебни предмети. Нещата вървяха добре. И после чичо Джейк ми каза да взема обувките.
— Обувките на господин Талбът? — попита Клеър.
— Да. Миналия четвъртък бяхме в апартамента й и гледахме филм. Господин Талбът се отби за двайсетина минути. Дрехите му бяха изцапани. Не каза защо. Изкъпа се набързо, преоблече се и тръгна. Остави мръсните си дрехи в стаята за гости. Двайсетина минути след като той излезе, ми се обади чичо Джейк. Каза, че трябвало да му занеса обувките на господин Талбът. Не обясни защо, само спомена, че онзи човек казал, че ги иска. Нямах представа откъде знае, че господин Талбът е идвал там, още по-малко, че е оставил дрехи и обувки. Стори ми се странно. Помислих си, че е поставил камери в апартамента. Емъри отиде в тоалетната и аз пъхнах обувките в раницата си. На другия ден ги занесох на чичо Джейк. Той не ми каза защо ги иска онзи човек, само че е изпратил достатъчно пари за обучението ми, дори повече. За чифт обувки! Не можах да повярвам. Очаквахме, че ще си прибере обратно парите, но той не го направи. На другия ден чичо Джейк получи учебник по математически анализ от онзи човек и ми каза да го оставя в апартамента на Емъри. И това ми се стори странно, но си помислих, че няма нищо лошо. Щом някакъв особняк иска да плати стотици хиляди долари за едни обувки и да оставя…
— Колко? — изумено попита Мейдърс.
Тайлър се обърна към баща си:
— Чичо Джейк каза, че първоначално му дал петдесет хиляди, когато се съгласил да помогне, и после още двеста и петдесет хиляди за обувките и…
Мейдърс се обърна към детективите:
— Мисля, че не трябва да казваме нищо повече, докато не дойде адвокатът ми.
Клеър завъртя очи.
— Тайлър, къде е Емъри?
— Не знам.
— Детектив, не ме ли чухте? — попита Мейдърс.
— Как изглежда онзи човек?
Момчето повдигна рамене.
— Не съм го виждал. Мисля, че и чичо Джейк не го беше виждал. Разговаряше с него само по телефона.
— Имаме права, детективи!
— Един момент. — Клеър сграбчи за рамото Наш и го измъкна в коридора. — Вярваш ли на това?
— Вече не знам на какво да вярвам. В този случай нищо не се връзва.
Телефонът на Клеър започна да вибрира. Тя погледна екрана и прочете съобщението: ОБАДИ МИ СЕ!
— КЛОЗ.