— Мамка му! — извика Наш.
Клеър стисна здраво волана, качи се на бордюра и се размина с боклукчийски камион на по-малко от метър. Докато завърташе волана наляво, колата скочи на платното, отбягвайки сергия за хотдог на толкова малко разстояние, че Наш можеше да протегне ръка през стъклото и да си грабне закуска.
— Мисля, че докато той все още дърпа конците ни, Емъри е жива някъде.
— Нима ще се престориш, че току-що едва не се случи нещо?
Клеър кимна.
— Да.
Наш завъртя очи.
— Изключи сирената и лампата. Вече сме близо. Жилищният блок на Бишъп трябва да е точно отпред.
— Ето го Еспиноза. — Клеър посочи към тъмносиния микробус с надпис "Водопроводни услуги Томлисън" на две преки пред тях. Паркира успоредно три коли зад него и се обади на сержанта на високоговорител.
— Двуетажната сграда с червената тойота камри отпред — каза той.
Клеър и Наш погледнаха едновременно.
— Виждам я.
— Хората ми са на позиция. Апартаментът на Бишъп е на първия етаж, вторият вдясно към улицата. Наблюдаваме го от двайсетина минути. Щорите са спуснати. Не получаваме топлинни сигнали отвътре, но е трудно да се засекат през тухлените стени. Ще разбием вратата, ще претърсим жилището и после ще ви дадем знак да ни последвате. Ясно ли е?
— Прието — отвърна Клеър. — Готови сме по ваш знак.
Еспиноза започна да крещи заповеди. От микробуса изскочиха трима командоси и побягнаха към жилищния блок. Сержантът и още един мъж се насочиха към предната врата, а трети заобиколи сградата и се отправи към задния вход. Първият командос стигна до вратата, извика: "Полиция!" и после я разби с малък таран, докато Еспиноза го прикриваше. Двамата хлътнаха вътре и се скриха в сенките.
— Чисто е, детективи — чу се гласът на сержанта по предавателя.
Клеър и Наш слязоха от хондата, извадиха оръжията си и хукнаха по улицата.
Еспиноза излезе навън и ги пресрещна.
— Знаел е, че ще дойдем. Иска ни тук.
— Защо? Какво има вътре?
Той кимна през рамо.
— Елате да видите.
Клеър се намръщи и влезе в апартамента. Не беше голям. Дневна с малка кухня отстрани, баня вдясно и още една врата в дъното. Нямаше мебели и кухнята изглеждаше неизползвана. Стените бяха голи. В средата на стаята имаше бяла кутия за папки, завързана с черна връв.
69
Събрах снимките и ги натъпках в джоба си точно, когато родителите ми влязоха в кухнята след мен.
— Тук мирише ужасно — възкликна майка ми и сбърчи нос.
Баща ми посочи хладилника:
— Някой е оставил вратата отворена. Вероятно всичко е започнало да се разваля.
Ръката ми все още беше пъхната дълбоко в джоба. Страхувах се да погледна надолу, очаквайки да видя снимките да летят към пода, но те останаха прибрани на безопасно място в джоба ми.
Татко подсвирна.
— Обърнали са с краката нагоре това място.
Наистина беше така. Всички шкафове и чекмеджета в кухнята бяха отворени и съдържанието им беше разпиляно на пода. Диванът в дневната беше разкъсан. Възглавниците бяха разрязани и изтърбушени. Перушината им се разнасяше из стаята като бели тръни, понесени от вятър.
На екрана на телевизора беше надраскан голям хикс. Книгите от колекцията на госпожа Картър бяха извадени от лавиците и накъсани на парчета. Страниците бяха разхвърлени навсякъде. Нямаше нищо недокоснато.
— Това не е хубаво — каза майка ми. — Да се махаме оттук.
Баща ми надникна в спалнята и после се върна в кухнята.
— Ако онова, което са търсили, е било тук, те сигурно са го намерили. Претършували са всяка стая, всяко възможно скривалище.
— Искам да си тръгна. — Майка ми затътри крака.
Чух колата миг преди татко да я чуе, но той ме изпревари и стигна пръв до мрежата против насекоми. Застанах до него и видях, че зеленият плимут дъстър се отклони от улицата и пое по чакълената алея към къщата. Утринното слънце се отрази и заблестя върху предното стъкло и не видях кой е вътре.
— Бързо вкъщи! Веднага! — заповяда баща ми.