Челото на баща ми блестеше от пот. Не си спомнях кога за последен път го бях виждал изпотен.
Майка ми взе медицинския комплект, вдигна капака с една ръка и извади бутилката с алкохола. Избърса кръвта с хавлията и изля алкохол върху разкъсаната плът. Баща ми си пое дълбоко дъх, съскайки през зъби.
Куршумът не беше минал през кожата, но я беше одраскал, оставяйки червена бразда. Наведох се да видя по-добре, но майка ми ме блъсна.
— Препречваш светлината.
— Извинявай, майко.
Тя отново почисти раната и извади ролка марля със свободната си ръка. Минута по-късно вече беше превързала раната. Марлята стана розова, но кръвта намаля. Татко щеше да се оправи.
Той се усмихна на майка ми.
— Благодаря.
Тя кимна и сложи останалия алкохол и марлята в кутията и после я бутна настрана.
— А сега какво?
— Ще сложим край на тази история.
72
Клеър пристъпи по-близо.
— Отворихте ли я?
Еспиноза поклати глава.
— Искахме да запазим честта за вас. Ако мислите, че може да е нещо опасно, ще повикам сапьорите.
Наш приклекна пред бялата кутия, надяна латексови ръкавици и почука с пръст по черната връв, завързана отгоре.
— Това не е в стила на нашия човек. Той обикновено оставя части от тела в кутиите, но те не са толкова големи.
— Отвори я, Наш — Каза Клеър.
— Може би трябва да хвърлим ези-тура. Аз отворих последната.
— Не. Настоявам, Гледала съм филма "Седем". Ако главата на Гуинет Полтроу е там, образът ще се запечата в паметта ми месеци наред. Тази кутия е за теб. Бъди мъж.
Наш завъртя очи и отново се обърна към кутията.
— За протокола, това е стандартна кутия за папки, която може да се купи от всеки магазин за канцеларски материали. — Той се наведе по-близо. — Не долавям никаква миризма и няма следа от нещо мокро или изтекло, и не е написано нищо.
Наш дръпна връвта и развърза възела, а после протегна ръка към капака и Клеър и Еспиноза отстъпиха крачка назад.
— Може би трябва да изчакаме криминалистите — предложи Наш.
— Отвори я. Вътре може да има нещо, което да ни подскаже къде да намерим Емъри.
Той кимна без желание, махна капака, наведе се над кутията и надникна вътре.
— Ха.
73
Трепнах, когато на външната врата се почука.
— Улучих ли ви? — попита господин Непознат от другата страна. — Съжалявам. Предполагам, че се поувлякох. Отдавна не съм ходил на лов и тръпна от вълнение да стрелям с плюкалото си, откакто излязох от града.
— Стой далеч от прозорците — прошепна татко.
Кимнах и се свих в ъгъла на дивана. Не се страхувах.
Е, добре, може би малко, но нямаше да се издам пред родителите си. Исках моя нож.
Господин Непознат отново удари силно по вратата. Не можах да разбера дали той използва юмрука си или приклада на пушката, но въпреки това подскочих.
— Опитах се да попитам учтиво — каза приглушеният глас на господин Непознат — Сега ще попитам не толкова учтиво. Трябват ми документите, които е откраднал онзи хубавец, вашият съсед. Знам, че са във вас, затова зарежете преструвките, че не е така. Не съм сигурен какво става тук и честно казано, не ми пука. Дайте ни документите и ни кажете къде се крият семейство Картър и ние ще си тръгнем, без да задаваме повече въпроси. Сделката не е лоша, нали? Мисля, че изясних честно и почтено положението.
— Той мисли, че и двамата са живи — тихо каза майка ми, която се беше отместила от баща ми и се опитваше да надникне през страничния прозорец.
— Разбира се, ако те са там при вас и вие ги криете, тогава това е съвсем друга история. Не искате да предоставяте убежище на престъпници, нали? Господин Картър е такъв, да знаете. Всеки, който краде от работното си място, дори да е само информация, за мен очевидно е в лагера на престъпниците, наред с изнасилвачите и убийците. И жена му не е стока. Тя има цяла кутия със скрупули, скрити в дрешника.
Гласът му беше силен, но спокоен. Останах с убеждението, че той стои на верандата, пред вратата ни. Ако имахме пистолет или пушка, щяхме да го застреляме през дървената плоскост. Един куршум в средата вероятно би свършил работа. Господин Непознат може би мислеше, че имаме голяма пушка, иначе вече щеше да е разбил вратата. Баща ми обаче не вярваше в огнестрелните оръжия и никога не би ги допуснал в дома ни. "С огнестрелните оръжия стават нещастни случаи — повтаряше той. — Ножовете, от друга страна — не можеш да наръгаш някого случайно. С ножа няма случаен изстрел." Зачудих се дали в момента татко не променя мнението си. Не можех да разгадая изражението му. Той не беше помръднал. Не куршумът го задържаше неподвижен — това беше само драскотина, — а баща ми се съсредоточаваше. Предположих, че измисля план. Татко не изпадаше в паника. Нито реагираше емоционално. Той винаги знаеше какво точно да направи и кога.