Майка ми допълзя до страничния прозорец, който гледаше към двора, вдигна глава и надникна над перваза. Появи се някакво лице и тя отскочи назад, и изпищя. От другата страна на стъклото стоеше мъжът с дългата руса коса и очилата с дебели лупи. Тънките му червени устни бяха разтеглени в усмивка. Той безмълвно оформи с устни думата "здрасти" и притисна длан до стъклото. Наоколо се насъбра влага и когато мъжът дръпна ръката си, остана идеален отпечатък на дланта му. След това той вдигна дулото на пушка и почука с него по стъклото. Ухили се още по-широко и се скри от погледа ни. Майка ми и аз се спогледахме и после отправихме очи към татко, търсейки указания.
На вратата пак се похлопа.
— Там ли сте още?
Баща ми вдигна пръст към устните си да ни направи знак да мълчим.
— Цялата тази работа с колата им ми се струва озадачаваща — продължи господин Непознат — Предполагам, че оставянето й на гарата е абсолютно логично, защото изглежда така, сякаш те са заминали някъде, но защо куфарите им са в колата? Кой заминава някъде и забравя да вземе багажа си? Когато намерихме колата и видях багажа, стана ми ясно, че някой е инсценирал нещата. Отначало си помислих, че семейство Картър се опитват да създадат това малко главоболие, да ни отклонят от следата и да ни объркат. Когато обаче поразсъждавах по-задълбочено, отхвърлих идеята. Саймън не е толкова умен. Вярно, той е факир с цифрите, но като повечето образовани хора няма здрав разум, не е тарикат. Ако е щял да избяга, щеше да го направи. Това означава, че ако наистина той беше изоставил колата на гарата, щеше да вземе и багажа. След. Като разкрих тази малка загадка, не ми отне много време да се досетя, че вие сте замесени. Къщите ви са единствените в края на тази затънтена улица. Къде другаде биха отишли семейство Картър? Хлапето ви едва не напълни гащите, когато го заговорих онзи ден. Умно е, признавам, но трябва да поработи в областта на лъжите. Още няколко години и ще се научи.
Татко посочи майка ми и после към кухнята и завъртя ръка във въздуха, сякаш наръгва някого. Майка ми разбра и запълзя към кухнята да търси ножове.
— Все едно, много се разприказвах. Няма значение как стигнах до вашата врата. Важното е, че съм тук и вие сте там, и нещата, които ми трябват, са някъде по средата. Предполагам, че не сте готови да рискувате живота си за няколко листа хартия, нито дори вероятно да скриете вашите съседи престъпници. Защо да умирате за тях? Защо хлапето ви да умира заради чужд проблем? Това обаче ще се случи, ако не излезете скоро.
Майка ми се върна. Държеше два големи кухненски ножа. Даде единия на баща ми и запази втория за себе си.
Господин Непознат се прокашля.
— Както казах, попитах учтиво. Сега ще попитам не толкова учтиво. Докато с вас бъбрехме, моят приятел господин Смит обиколи хубавата ви къща с две туби бензин. Тук навън мирише много силно! Той го изля високо по стените, ниско долу в основите и дори по дърветата ви, за да запалим това място добре и ярко.
Нещо трясна на покрива, търкаля се няколко секунди и после спря.
— Пфу! Иска ми се да бяхте видели това! Той хвърли пълна туба на покрива и сега бензинът тече по всичко. По дяволите, стича се по водосточните тръби. Господин Смит заля къщата ви от горе до долу с деветдесет и три октана. — Господин Непознат се засмя и гласът му се извиси от вълнение. — Това е моментът, в който питам не толкова учтиво. Имате пет минути да излезете заедно със семейство Картър или ще започнем да драскаме клечки и ще си направим хубав, голям огън. Разбира се, това означава, че ще изгубим документите и съседите ви, но аз нямам проблем с това. Ще спя като бебе, като знам, че всичка е свършило. Ако се опитате да избягате, ще ви гръмна като гълъби на стрелбище. Пет минути. Нито секунда повече.
74