— А, да. 54813.
Портър каза номера на служителя, който го огледа подозрително, и после въведе номера в компютъра.
— Един момент. — Той изчезна зад някаква врата, отправяйки се към склада.
Портър чу, че дебелият мъж — зад него пусна двете чанти с пране на пода, въздъхна и каза:
— Съжалявам.
Мъжът изсумтя, но не отговори.
Младежът се върна. Носеше три закачалки. Сложи ги на кукичка, прикрепена отстрани на бюрото.
Портър отлепи найлона, видя женски спортни гащета, бяло бюстие, чорапи и бельо, всичките изпрани и изгладени. В другата торба имаше маратонки "Найки" в бяло и розово.
Младежът посочи маратонките.
— Казах на мъжа, който ги донесе, че не почистваме маратонки, но той настоя всичко да бъде заедно на едно място.
— Портър? — попита Клоз. — Кажи нещо. Какво става?
— Намерих дрехите на Емъри.
75
— Вземи Лиза и я доведи тук — каза татко на майка ми.
Тя кимна и отиде в кухнята. Чух изскърцването на вратата на мазето и стъпките й, докато слизаше долу. Той се обърна към мен:
— Шампионе, отиди в кухнята и вземи тенджерата за супа на майка ти. Нали знаеш коя имам предвид? Голямата със стъкления капак.
Кимнах.
— Напълни я с два-три сантиметра олио и я сложи на печката, на максималните градуси. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?
Пак кимнах.
— Добре, тогава побързай.
Втурнах се в кухнята, извадих тенджерата за супа от бюфета и я сложих на котлона. Намерих олиото в шкафа до печката, почти пълна бутилка от четири литра. Махнах капачката, излях една четвърт в тенджерата и завъртях копчето на котлона до най-високата температура. Не се случи нищо. Секунда по-късно долових миризма на газ.
— Глупости — рекох, без да се обръщам определено към някого и извадих кутия кибрит от чекмеджето до печката. Майска ми вероятно използваше по една кутия кибрит всяка седмица. Драснах в джинсите си клечка, която пламна, и я поднесох към котлона. Газта изпуфка и се запали. Сини пламъци близнаха дъното на металната тенджера. Пуснах кибрита в джоба си, върнах се в дневната и вдигнах палец на татко.
Той кимна.
На вратата отново се почука.
— Там вътре е ужасно тихо. Наред ли е всичко? Според моя часовник остават четири минути.
— Саймън Картър е мъртъв! — извика баща ми.
От другата страна на вратата настъпи мълчание, а после господин Непознат попита:
— Какво се случи?
— За жалост понякога на хората без късмет се случват разни неща.
— Така е — отвърна господин Непознат — И без това не ми пукаше много за него. Ами госпожата?
Майка ми и госпожа Картър влязоха в дневната. Мама беше преметнала хавлия на раменете й в опит да покрие голите й гърди. Ръцете на госпожа Картър бяха оковани с белезници пред нея. Не можах да не се изчервя, когато я видях. Въпреки че беше живяла няколко дни в мазето в собствената си мръсотия, тя пак беше красива. Върхът на ножа на майка ми беше насочен на два-три сантиметра под гръдния й кош, допрян до голата й плът
Татко я погледна и после отново насочи вниманието си към мъжа навън.
— Тя ни е гостенка от няколко дни, но се опасявам, че прекали с гостоприемството ни. Абсолютно съм готов да я изпратя навън при вас, при условие че я качите в онази хубава ваша кола и се върнете в града. Моето семейство няма нищо общо с тази история и искаме да ни оставите на мира. Заминете си тихо и спокойно и не виждам причина някой от нас някога да спомене за това пред някого. Вие получавате каквото искате, ние получаваме каквото искаме и всички печелят.
— Факт ли е това?
Госпожа Картър настойчиво поклати глава.
— Ако ме предадете на тези хора, те ще убият всички ни, включително момчето ви. Те не оставят недовършена работа. Не можете да им имате доверие.
— Три минути! — извика господин Непознат.
— Тя не знае нищо за изчезналите документи. Каквото и да е кроил съпругът й, не е споделил подробности с нея — каза баща ми.
— Трябва ли да вярвам на това?
— Това е истината — извика госпожа Картър.
— Там ли си, Лиза? — попита господин Непознат. — Обеща ли част от парите на тези хора, ако те пазят? За това ли става дума? Защо не излезеш да поговорим? Ще прегракна, като викам през вратата: