— Стига, стига — рече господин Непознат — Не е необходима враждебност. Не можеш да обвиняваш тези любезни хора, че защитават дома си.
— Да им го начукам.
Господин Непознат отново избърса потта си. Яката на ризата му беше мокра.
Долових миризмата на бензина. Изпаренията се разнасяха от верандата в рехава мъгла. По стените се стичаха струйки. На алеята ни имаше четири туби от бензин.
— Защо сте със сако, щом ви е топло? — Въпросът беше елементарен. Реших, че трябва да получа отговор независимо от обстоятелствата в момента. Понякога ми е трудно да продължа по-нататък, ако ме глождят неотложни въпроси.
Устните на господин Непознат се разтеглиха в широка усмивка.
— Да, защо наистина. Ти си интересен малък човек, нали? Много любопитен. Ами ако ти кажа, че това е любимото ми сако, което имам от повече години, отколкото ти вероятно правиш чест на тази планета? Ами ако ти кажа, че това е късметлийското ми сако и имам чувството, че днес е един от онези дни, които изискват малко късмет, затова го измъкнах от дрешника и го облякох, и по дяволите, температурата? Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че сакото е грозно и вероятно смърди до небесата от всичката пот, която вие отделяте.
Усмивката остана на лицето му, но очите му станаха студени.
— Изживявам дежа вю на тази малка размяна на реплики, синко, затова ще ти задам същия въпрос, който ти зададох, когато се запознахме. Така ще направим пълен кръг. Вкъщи ли са родителите ти?
Той много добре знаеше, че те са вкъщи, затова си помислих, че въпросът е тъп. Въпреки това кимнах и леко бутнах вратата, за да се отвори.
Госпожа Картър беше на няколко крачки зад мен. Зад нея стоеше баща ми, увил едната си ръка около кръста й, а другата провесил на рамото й. Държеше до врата й единия от кухненските ни ножове. Острият връх беше опрян в югуларната й вена. Главата й беше леко наклонена под ъгъл от острието и очите й бях приковани в мъжа на вратата.
— Лиза. — Господин Непознат кимна. — Моите съболезнования за съпруга ти.
Тя не каза нищо. Окованите й с белезници юмруци се свиха над сутиена й.
Господин Непознат погледна към майка ми, която се беше подпряла на дивана и отпуснала ръце от двете страни на тялото си.
— Приятно ми е да ви видя отново, мадам.
Майка ми се подсмихна, но не отговори.
Той пъхна носната кърпа в джоба си и насочи магнума към баща ми.
— Пусни ножа.
Татко поклати глава.
— Не.
— Тогава какво? — попита господин Непознат.
— Документите са в депозитна кутия в сейф. Моето момче знае къде е скрила тя ключовете, затова ще ги донесе, докато ние останалите чакаме тук. Ще държа ножа там, където е, и ако ти или приятелят ти опитате нещо, което дори малко ми се стори заплашително, ще прережа гърлото й. Няма да е необходимо много. Държа го точно над артерията. Застреляш ли ме, ще я разрежа широко, докато падам на земята. Нараниш ли съпругата ми или сина ми, тя е мъртва. Ще го направя и няма да остане никой жив, за да ти каже в коя банка е депозитната кутия.
Господин Смит отвори уста да възрази, но господин Непознат вдигна ръка и му направи знак да мълчи.
— Откъде да знам, че момчето няма да изтича да се обади на полицията?
Баща ми повдигна рамене.
— Защото ние убихме Саймън. Всички имаме участие в играта. Той ще се върне след трийсет минути и ще донесе ключовете.
Господин Непознат погледна госпожа Картър.
— Тези хора са шибани откачалки — каза му тя. — Те убиха Саймън и ме държаха завързана в мазето им близо седмица.
Ножът беше опрян плътно в гърлото й. Само движението от говоренето беше достатъчно, за да пусне капка кръв върху острието.
Господин Непознат се обърна към баща ми:
— Значи хлапето ти хуква нанякъде, докато ние стоим тук, насочили оръжия един срещу друг, и се връща с ключовете за депозитната кутия. Ти предаваш Лиза и приятелят ми и аз си тръгваме и оставяме семейството ти да изживее остатъка от дните си. Никой друг не трябва да умира? Какво ни пречи да ви убием всичките веднага щом научим името на банката?
Татко повдигна рамене.
— Предполагам, че в определен момент трябва да си имаме доверие.