Изведнъж отворих очи и пак се втренчих в безжизненото тяло на татко. Не бях помръднал, нито сантиметър. Ръката ми бръкна в джоба, търсейки ножа, но той не беше там. Майка ми го беше взела. Пръстите ми не откриха нищо освен кутийката кибрит и снимките, които бях отмъкнал от дома на семейство Картър.
— Извади ръката си от джоба бавно, хлапе — каза господин Непознат
Почувствах дулото на магнума, опряно в слепоочието ми. Още беше горещо.
Извадих ръката си, оставяйки кибрита и снимките.
Дулото се притисна в главата ми.
Проехтя изстрел и аз затворих очи. Тялото ми се вцепени, очаквайки куршумът да пробие черепа ми като на баща ми, да отнеме живота ми и да ме хвърли в мрак, където отново ще се срещна с него.
Мракът не се спусна.
Господин Непознат се свлече на земята до мен. От голяма дупка в тила му се разнасяше дим.
80
Патрулните полицаи бяха мъртви. И двамата бяха застреляни, шофьорът от упор, в лявото слепоочие, а партньорът му — с три куршума в гърдите.
Доколкото знаеше Клеър, У4М никога досега не беше застрелвал някого. На таблото беше оставен деветмилиметров пистолет "Берета 92FS". Резервното оръжие на Портър.
"Ендшпил", помисли си тя.
Наш я потупа по рамото и Клеър извърна поглед от колата.
Той посочи къщата на Талбът. Беше извадил оръжието си.
Предната врата беше открехната няколко сантиметра.
Слънцето залязваше и по двора плъзваха сенки. Вътре не светеха лампи, макар че беше достатъчно тъмно, за да бъдат запалени. Не се чуваха звуци. Само вратата беше отворена.
— Той може да е още там — каза Клеър и извади пистолета си.
— С Портър бяхме тук вчера. Талбът има съпруга и дъщеря и най-малко една прислужница тук, вероятно повече.
Клеър се обади на диспечера, затвори и поклати глава.
— Колите са потеглили, но са попаднали в задръстване в натоварения час. Ще дойдат най-малко след десет-петнайсет минути. Екипът на Еспиноза е в апартамента на Бишъп.
Наш тръгна към входа на къщата.
— Пази ми гърба.
Клеър кимна мрачно. Не можеха да чакат. Ако Бишъп все още беше вътре, не се знаеше какво може да направи на това семейство. Смъртта на двамата полицаи падаше право върху главите на тяхната работна група. Изобщо не й пукаше за Талбът, но Клеър нямаше намерение да позволи да се случи нещо с него или със семейството му, ако можеше да го предотврати. Нито пък на Наш.
Те стигнаха до вратата.
Наш се подпря на рамката и изви врат, за да погледне вътре. След момент той поклати глава.
— Щорите са спуснати — прошепна.
Клеър кимна и допря пръст до устните си.
Наш бутна вратата. Пантите изскърцаха.
Уличните лампи светнаха и Клеър се зарадва на светлината, но после видя сянката си, удължена на пода, както и тази на Наш до нея. Той сигурно също я забеляза, защото веднага се дръпна зад ъгъла и се скри в тъмното преддверие. Клеър го последва и очите й претърсиха мрака за признаци на живот.
От коридора се чу приглушено стенание.
Наш бързо се вмъкна вътре, насочил пистолета си надолу и напред. Ясно си спомняше разположението, защото без усилие заобиколи масичката в коридора. Клеър сигурно щеше да се блъсне в нея. Светлината отвън сякаш спираше на прага и не искаше да влезе вътре.
Двамата стигнаха до голяма отворена площ и нещо като библиотека или стая за отдих. В каменната камина пращеше и догаряше огън. Ъгловата масичка беше разбита на трески, оградени от счупени стъкла — остатъци от кристална гарафа или може би ваза. Диванът беше преобърнат на една страна. В средата на килима лежеше просната жена.
Наш огледа стаята и после приклекна до нея. Клеър предположи, че жената е икономката, съдейки по униформата й. Тя насочи пистолета си към коридора.
Ръцете и краката на жената бяха завързани с телефонен кабел и устата й беше запушена. Очите й се стрелкаха бързо в сумрака и тя се втренчи в двамата детективи. Наш й направи знак да мълчи и след това извади кърпата от устата й. Жената се закашля и очите й се напълниха със сълзи.