Портър бръкна в джоба си и извади мобилния телефон.
— Клоз? Вътре съм. Намерих очите на Емъри пред аварийното стълбище на първия етаж. Повика ли и линейка?
Не чу нищо и погледна телефона. Нямаше сигнал.
— Мамка му.
Той отново прибра телефона в джоба си.
Стисна здраво бейзболната бухалка, прекрачи очите, бутна вратата, отвори я и излезе на стълбите. Лъчът на фенерчето освети прашинки, увиснали във въздуха като суха мъгла, и Портър трябваше да се пребори с подтика да се закашля. От тук беше невъзможно да проследи дирята. На първото стъпало се смесваха толкова много стъпки, че не можеше да бъде сигурен колко хора са минали, но бяха десетки.
Той насочи лъча право напред.
Колко висока беше казал Клоз, че е сградата? Спомена ли това изобщо? Отвън изглеждаше най-малко петдесететажна. Портър не беше сигурен дали би могъл да ги изкачи дори в най-добрия си ден, още по-малко с прясна прободна рана в бедрото. Той смъкна зеления болничен панталон и огледа раната. Лекото кървене беше спряло, но кракът му все още пулсираше. И го болеше повече, отколкото когато го наръга ножът. Плътта около превръзката и пластира беше тъмнолилава.
Портър извади макетния нож от джоба си и изряза ивица плат от ризата си. Уви я около превръзката и я стегна. Отряза още едно парче и го завърза точно над раната — не толкова стегнато, колкото турникета, но достатъчно, за да забави изтичането на кръвта. Надяваше се, че това ще бъде достатъчно, за да му помогне да издържи поне известно време.
И след това се заизкачва по стълбите.
87
Наш тръгна пръв и прекоси коридора с едно-единствено плавно движение. Клеър го последва. Слънцето все още не беше залязло, но във въздуха вече се прокрадваше есенен хлад. Кожата на врата и раменете й настръхна и тя си каза, че е от студа, но забързаните удари на сърцето й говореха друго.
Първото стъпало изскърца под тежестта на Наш и Клеър чу, че той тихо изруга. Тя стисна рамото му със свободната си ръка. Чу, че дъските изскърцаха и под нейната тежест, и си помисли да събуе обувките си, но после реши, че това вероятно няма да помогне много в тази къща. Старите постройки обикновено имаха дъсчени подове, които скърцаха под краката.
Двамата се качваха бавно в опит да намалят до минимум шума от придвижването си и се промъкваха пипнешком нагоре по стъпалата. Пръстите на Клеър докоснаха нещо влажно на перилата и тя спря и ги помириса. Нямаше съмнение, че е кръв. Беше долавяла бакърения й мирис повече пъти, отколкото си спомняше, но това не улесняваше нещата.
Наш също спря, обърна се и я погледна. Лицето й беше забулено в сенки.
Клеър му показа пръста си и на един дъх прошепна:
— Кръв.
Той погледна ръката си, избърса кръвта в панталона си и продължи нагоре.
Дланите на Клеър започнаха да се потят и пистолетът натежа в ръката й.
На площадката те откриха коридор, който се разклоняваше наляво и надясно, а пред тях имаше баня. Наш влезе вътре приведен и насочил пистолета си и потвърди, че там няма никого.
Клеър притисна гръб към стената и насочи оръжието си към коридора, докато той излезе и се върна на площадката.
Малка редица светлодиоди, вградени в перваза, осветяваше коридора и двамата видяха три затворени врати вляво и двойни врати в дъното на коридора вдясно. На стените бяха окачени семейни снимки с различна форма и големина. Клеър предположи, че двойните врати водят в спалнята, а другите са стаи за гости и стаята на Карнеги.
— Накъде? — попита шепнешком тя.
— Спалнята — отговори Наш и тръгна.
88
Портър спря малко преди площадката на третия етаж. Тясното пространство с размери метър и осемдесет на метър и двайсет беше отрупано с прах и изхвърлени опаковки от сандвичи. Стените бяха боядисани в лимоненозелено.
Той чу глас.
Стиснал бейзболната бухалка в ръката си, Портър изкачи последните няколко стъпала и обходи с лъча на фенерчето сгъстяващия се мрак.
— Умори ли се вече, Сам?