— Не е така — каза Талбът.
Портър сложи ръка на рамото му.
— Знаете ли кого е отвлякъл?
Талбът се освободи от ръката му и стана. Бръкна в джоба си, извади мобилен телефон, отиде от другата страна на пътеката и набра номер.
— Хайде, отговори. Моля те, вдигни…
Портър стана и бавно се приближи до него.
— На кого се обаждате, господин Талбът?
Артър Талбът изруга и прекъсна обаждането, Фишман се приближи до него.
— Ако им кажеш, няма връщане назад. Разбираш ли? Разчуе ли се, медиите ще надушат. Съпругата ти. Акционерите ти. Имаш задължения. Това е по-голямо от теб. Трябва да го обмислиш. Може да говориш с някой от другите ти адвокати, ако не ти е удобно да обсъждаш този въпрос с мен.
Талбът го стрелна с гневен поглед.
— Няма да чакам анализ на борсата, докато някакъв психопат е…
— Арти! — прекъсна го Фишман. — Нека поне първо да го потвърдим сами. Нека сме сигурни.
— Това звучи като страхотен начин да причините смъртта на отвлечения човек — обади се Портър.
Артър Талбът махна отчаяно с ръка и натисна бутона за преизбиране на последния номер на телефона си. Безпокойството на лицето му се засилваше. Прекъсна обаждането и удари екрана на телефона си толкова силно, че Портър се зачуди дали не го е счупил.
Той направи знак на Наш да се приближи и после каза:
— Имате друга дъщеря, нали, господин Талбът? Извънбрачно дете?
Талбът отмести поглед встрани, Фишман сякаш се отказа да го убеждава и въздъхна дълбоко.
Талбът погледна Портър, после Фишман и след това отново детектива и прокара пръсти през косата си.
— Патриша и Карнеги не знаят за нея.
Портър пристъпи по-близо до него.
— В Чикаго ли живее?
Талбът трепереше от безсилие.
— Флеър Тауър — кимна той. — Тя има мезонет номер 2704, където живее с гледачката си. Ще се обадя и ще им кажа, че ще отидете, за да можете да влезете.
— Къде е майка й?
— Почина преди дванайсет години. Господи, тя е само на петнайсет…
Наш се обърна с гръб и се обади на диспечера в полицията. До петнайсетина минути щяха да изпратят някого във Флеър Тауър.
Портър последва Талбът обратно до количката за голф и седна до него.
— Кой се грижи за нея?
— Майка й се разболя от рак. Обещах й, че ще се грижа за дъщеря ни, след като тя умре. Туморът се разрасна бързо. Отиде си за един месец. — Той почука с пръст по главата си. — Тук беше. Но лекарите не можаха да я оперират. Беше твърде дълбоко. Бях готов да платя всичко. Опитах се да ги убедя. Но те отказаха да я оперират. Сигурно сме говорили с трийсетина лекари. Обичах я повече от всичко. Трябваше обаче да се оженя за Патриша. Имах… ангажименти. Имаше причини извън моя контрол. Но аз исках да се оженя за Катрина. Знаете ли, понякога животът се намесва. Понякога трябва да правиш нещо в името на по-голямото добро.
Портър не го знаеше. Всъщност не разбираше Талбът. В XV век ли живееха? Отдавна нямаше бракове по принуда. Този човек трябваше да събере смелост и увереност.
— Не сме дошли да ви съдим, господин Талбът — рече Портър. — Как се казва дъщеря ви?
— Емъри. Емъри Конърс.
— Имате ли нейна снимка?
Талбът се поколеба за момент и сетне поклати глава.
— Не я нося в себе си. Не мога да рискувам Патриша да я намери.
10
— Карнеги и Емъри? За Коледа ще купя на това семейство книга с имена за бебета — каза Наш. — И как, по дяволите, криеш дъщеря и гаджето си в един от най-скъпите и луксозни мезонети в града, без да разбере съпругата ти?
Портър му хвърли ключовете и заобиколи колата от дясната страна.
— Ти карай. Аз трябва да продължа да чета дневника. Там може да има нещо, което да ни помогне.
— Мързелив негодник. Обичаш да те возят. Да возиш мис Дейзи…
— Да ти го начукам.
— Ще запаля ябълката. Трябва да бързаме. — Наш щракна лостче на таблото.
Портър не беше чувал този израз, откакто беше новобранец. Наричаха "ябълки" магнитните полицейски лампи на колите под прикритие. В днешно време отдавна ги нямаше, заменени със светодиодни светещи лайсни по края на стъклото, толкова тънки, че отвътре не се виждаха. Наш превключи на трета скорост, без да маха крака си от педала за газта, и насочи колата към портата на изхода. Автомобилът се разтресе и гумите изсвириха от удоволствие, когато в тях нахлу мощност.
— Казах, че може да караш, а не да си играеш на "Голямата кражба на автомобил" с колата ми — намръщи се Портър.
— Аз карам кола "Форд Фиеста" от 1988 година. Имаш ли представа какво е унижението, което преживявам всеки път, когато се кача в нея и затворя скърцащата врата и запаля онова чудовище с четирицилиндров двигател? Звучи като електрическа острилка за моливи. И аз съм човек. Нуждая се от това от време на време. Угоди ми малко.