— Живял си сам на шестнайсет години?
— Живях в необитаван апартамент в Уест Сайд. Делях го с пет други хлапета, с които се бях запознал в системата на приемните семейства. Всичко беше по-добро от груповите домове. И не ме прекъсвай, Сам. Невъзпитано е.
— Съжалявам.
— Всички онези престъпници бяха свързани в мрежа, като паяжина. Един човек стоеше в средата, един човек, който имаше пръст във всичко.
— Талбът.
— Партньорът на Кърби натисна спусъка срещу баща ми, но всички онези хора стояха зад оръжието — тържествено заяви Бишъп. — И най-вече Талбът.
— Колко души си убил? — попита Портър, почти останал без дъх, докато завиваше на ъгъла на стълбището на деветия етаж.
— Вече не съм толкова неопетнен, Сам, но направих каквото трябваше.
— Убил си невинни хора.
— Никой не е невинен.
— Дай да говоря с Емъри — повтори Портър.
Десетият етаж.
— Хей, искаш ли да чуеш нещо забавно?
— Разбира се.
Някъде отгоре и от малкия високоговорител в ръката на Портър изригна писък — смразяващ кръвта вопъл на болка, толкова пронизителен, че той почувства болката под собствената си кожа.
— По-добре побързай, Сам. По-живо.
89
Вратата беше заключена.
Наш превъртя валчестата дръжка отново, сякаш очакваше друг резултат, а после се обърна с отчаяно изражение.
Клеър допря ухо до вратата.
Нищо.
Наш й направи знак да отстъпи назад, наведе се и вдигна три пръста.
Клеър разбра.
Приклекна и насочи пистолета си към вратата с прибрани до тялото лакти.
Наш сви единия си пръст, после втория и на третия блъсна вратата с цялата тежест на тялото си и едва не се претърколи в стаята, когато рамката поддаде с предизвикателен трясък.
Все още приведена, Клеър огледа стаята, насочила пистолета си.
В дъното имаше голямо легло на четири крака, поставено под изящен таван с формата на поднос. Тя забеляза вляво малка зона за отдих с отрупани с книги лавици, бюро и голям диван, отделящ пространството от останалата част на помещението. В камината в ъгъла на зоната за отдих тлееше жарава. В отсрещния край на спалнята имаше друг коридор, който завиваше под ъгъл.
Наш тръгна предпазливо и Клеър го последва.
На пода до дивана лежеше жена, завързана и със запушена уста като икономката долу.
Наш се приближи до големия дрешник в отсрещния десен ъгъл и разбута дрехите, за да се увери, че няма никого. Клеър продължи нататък, зави зад ъгъла и се озова в голяма баня от бял мрамор.
Красивото пространство не предлагаше скривалища. Душкабината беше от прозрачно стъкло и очевидно празна. Вляво имаше шкафче, на което бяха наредени дебели хавлии и достатъчно шишенца шампоан, балсам и почистващи лосиони, за да се зареди един малък хотел. Никой не се криеше там.
Тя се върна в спалнята. Наш проверяваше под леглото.
Клеър приклекна до жената и махна кърпата от устата й.
— Той тук ли е още?
— Аз… Не мисля — с треперещ глас отговори Патриша. — О, Боже, мисля, че той отвлече Арти! — Тя се замята ожесточено, опитвайки се да принуди тялото си да заеме седнало положение.
Наш й помогна да стане, развърза я и я настани на тапициран стол до леглото.
— Ами дъщеря ви? — попита той.
— Карнеги ще се прибере в… — Госпожа Талбът изви врат към камината в отсрещния ъгъл, където малък часовник на полицата отброяваше минутите. — Колко е часът? Тъмно е. Не мога да видя.
— Пет и половина?
— Минава пет?
В далечината се чу вой на сирена.
Клеър се приближи до големия прозорец до леглото и дръпна завесата. Не видя нищо.
— Госпожо, преди колко време си тръгна той?
Наш беше развързал ръцете на Патриша и тя разтриваше слепоочията си.