Котката не изглеждаше добре. От известно време.
Останките воняха ужасно първите няколко дни, но това бързо премина. Първо дойдоха мухите, а после — ларвите. Някакво по-голямо животно я беше глозгало през нощта в онези първи дни. След един месец останаха само костите. Вятърът и дъждът сигурно щяха да ги унищожат. И после котката щеше да изчезне.
Представих си как човек може да изчезне толкова бързо.
Отначало шумът ме стресна. През цялото време, докато бях на езерото, не бях забелязал друг човек. Нищо обаче не продължава вечно и на трийсетина метра от езерото стоеше някой и гледаше водата.
Скрих се зад дъба, за да не ме види.
Въпреки че не виждах лицето й, веднага познах косата — онези дълги тъмнокестеняви къдрици на гърба й.
Госпожа Картър погледна към мен и аз се дръпнах назад. След това тя се обърна надясно и се огледа наоколо. Най-после доволна, че е сама, госпожа Картър бръкна в голяма чанта, извади хавлия и я постла на брега.
Огледа се още веднъж във всички посоки, вдигна ръка към гърба си и развърза презрамките на роклята на врата си. Бялата рокля на цветя се свлече от тялото й и падна в краката й.
Отдолу нямаше нищо.
Дотогава не бях виждал гола жена.
Тя затвори очи, обърна лице към слънцето и се усмихна.
Краката й бяха толкова дълги.
А гърдите!
О, Боже! Почувствах, че се изчервявам. И до ден днешен се изчервявам.
Видях туфичката косъмчета на онова място, онова специално място.
Госпожа Картър се приближи до водата и нагази, отначало колебливо. Водата несъмнено беше студена.
Тя влезе по-навътре и постепенно се скри в дълбокото.
Когато водата стигна до коленете й, госпожа Картър се наведе, гребна шепа и наплиска гърдите си. Миг по-късно тя се гмурна и заплува към средата на езерото.
Наблюдавах я от безопасно разстояние, скрит зад моя дъб.
Нощта дойде и отмина и се оказа доста неспокойна.
С лятото дойде и жегата и в стаята ми стана горещо, след като пролетта свали одеждите си.
Но не жегата ме държеше буден, а мислите за госпожа Картър. Смея да кажа, че те бяха доста нечестиви и напълно нови за мен. Затворех ли очи, виждах я как стои в езерото и върху мократа й кожа блестят капчици вода на ярката светлина. Краката й… толкова дълги и изящни. Образът й накара кръвта ми да нахлуе стремително към място, където никога преди това не е била. Караше ме да се чувствам…
Да речем, че за малко момче аз бях влюбен до уши в нея.
Сутринта ме събуди гласът й.
Отначало помислих, че пак сънувам, и ми стана приятно. Исках да я гледам как съблича роклята си и влиза в езерото отново и отново в театъра на мислите ми. Гласът й се разнесе като шепот във въздуха, последван от смеха на майка ми. Рязко отворих очи.
— Беше откачено — каза тя. — Никога преди това не са ме връзвали.
— Никога? — попита майка ми.
Госпожа Картър се изкикоти.
— Това целомъдрена ли ме прави?
— Само неопитна. С течение на времето ще се изненадаш какво може да измисли съпругът ти, за да го вдигне.
— Наистина ли?
— О, да. Миналата седмица например… — Мама заговори шепнешком.
Седнах в леглото. Гласовете отслабнаха. Двете сигурно бяха отишли на друго място в къщата.
Облякох се бързо и долепих ухо до вратата, но пак не можах да чуя думите им.
Леко превъртях валчестата дръжка на вратата и слязох долу в коридора. Обутите ми с чорапи крака стъпваха безшумно по дъсчения под.
Коридорът свършваше пред дневната, която на свой ред водеше в кухнята. Долових мирис на нещо, което се печеше във фурната. Възвишеното ухание на ябълки и тесто. Може би пай? Обичах хубав пай.
Майка ми и госпожа Картър избухнаха в смях едновременно.
Приклекнах до стената в дъното на коридора. Пак не чувах много добре, но не смеех да вляза в дневната. Тази позиция трябваше да свърши работа.
— Моят Саймън не е толкова склонен към приключения — каза госпожа Картър. — Опасявам се, че торбата му с номера е твърде лека. По-скоро е сак, отколкото торба. Или може би една от онези хартиени торбички за сандвичи.