Вратата на хладилника се отвори с издрънчаване на бутилки.
— Не и моят съпруг — каза мама. — Понякога се преструвам в играта само за да отвлека вниманието му от спалнята. Или мокрото помещение. Или масата в кухнята.
— Не! — засмя се госпожа Картър.
— О, да — рече майка ми. — Той е като разгонен звяр. Понякога не мога да го спра.
— Но вие имате дете.
— Момчето винаги е навън и прави нещо. Или пък спи в леглото си като мечок посред зима. Земята може да се отвори под него, а той ще проспи катаклизма.
Безшумно подадох глава зад ъгъла и после веднага се дръпнах, за да не ме видят.
Мама разбиваше нещо с миксера на плота. Госпожа Картър седеше до масата в кухнята и държеше чаша кафе.
— Може би трябва да се опиташ да направиш по-пикантни нещата — продължи майка ми. — Винаги съм казвала, че мисионерството е за мисионерите. Вземи някоя играчка или занеси храна в спалнята. Всички мъже обичат сметана.
Не ми разрешаваха да внасям храна в стаята си, не и откакто майка ми намери изядена до половината тенекиена кутия курабии под леглото ми.
Госпожа Картър отново се изкикоти.
— Никога не бих го направила.
— А трябва.
— Ами ако не му хареса или си помисли, че съм извратена? Как ще преживея това неловко положение?
— О, ще му хареса. Винаги им харесва.
— Мислиш ли?
— Знам го.
Жените се умълчаха за момент и после госпожа Картър попита:
— Случвало ли се е някога на съпруга ти да не му… Ами, сещаш се.
— На моя съпруг? — развеселено изписка мама. — Боже мой, не. Водопроводът му действа безотказно.
— Дори когато пие?
— Особено когато пие.
Единият от дървените ни столове изскърца на пода.
Надникнах за секунда зад ъгъла. Майка ми беше седнала до госпожа Картър и бе сложила ръка на рамото й.
— Често ли се случва?
— Само когато пие.
— Много ли пие?
Госпожа Картър не отговори веднага. Търсеше подходящи думи.
— Не всяка вечер.
Мама стисна рамото й.
— Ами, мъже, какво да кажа. Той все още не е пораснал.
— Мислиш ли?
— Разбира се. Когато започваш в живота, много неща оказват напрежение върху мъжа, върху двама ви, но особено върху него. Купил ти е прекрасен дом. Сигурно говорите за деца.
Госпожа Картър кимна.
— Всичките тези неща се натрупват и тежат като огромен товар върху плещите му. Всяко добавя по още един-два килограма, докато накрая той едва върви, едва стои. Пие, за да му помогне да се справи, това е всичко. Не намирам нищо лошо в това да си пийнеш, за да успокоиш опънатите си нерви. Не се притеснявай. Когато нещата се оправят, когато напрежението се вдигне, всичко ще бъде наред. Само почакай и ще видиш.
— Не смяташ ли, че причината съм аз? — попита с тънко детско гласче госпожа Картър.
— Хубавица като теб? Не, разбира се.
— Мислиш ли, че съм хубава?
Майка ми изсумтя.
— Не мога да повярвам, че питаш. Ти си прелестна. Една от най-красивите жени, които съм виждала.
— Много мило от твоя страна, че го казваш — рече госпожа Картър.
— Вярно е. Всеки мъж ще бъде щастлив да те има. Жените отново млъкнаха и аз пак надникнах крадешком, пълзейки зад ъгъла тихо като мишка.
Майка ми и госпожа Картър се целуваха.
12
Мрак.
Завъртя се около нея като подводно течение в дълбините на море. Студен и безмълвен, запълзя по тялото й с докосването на непознат.
— Ем — прошепна майка й. — Трябва да ставаш. Ще закъснееш за училище.
— Не — изпъшка Емъри. — Още няколко минути…
— Хайде, миличка, няма да повтарям.
— Много ме боли главата. Може ли да си остана вкъщи? — Гласът й беше тих и далечен, глух и натежал от съня.
— Няма да те извинявам пак пред директора. Защо трябва едно и също да се повтаря всеки ден?
Не, тук нещо не беше наред. Майка й беше починала отдавна, когато Емъри беше само на три години.
Майка й не беше до нея в първия й ден в училище. Тя никога не я беше изпращала на училище. Емъри учеше в дома си през по-голямата част от живота си.