— Е пълно с лоразепам.
— Предписват го срещу тревожност, нали?
Наш се подсмихна.
— Да си сериен убиец е странен избор на забавление за човек, който има проблеми с тревожността.
— Лоразепам. Лекарите понякога го предписват на пациенти с рак на стомаха, против киселините. Тревожността води до повишаване на производството на киселини и лоразепамът ги намалява — каза Айзли. — Но той може да е бил по-спокоен от всеки от нас.
Портър погледна джобния часовник, който сега имаше прикачен номер и беше сложен в прозрачно найлоново пликче за веществени доказателства.
— Можа ли да снемеш отпечатъци от часовника?
Айзли кимна.
— Човекът има няколко охлузвания на ръцете, но пръстите не са увредени. Снех пълен комплект отпечатъци и ги изпратих в лабораторията. Още не са ми се обадили.
Очите на Портър се спряха на обувките.
Айзли проследи погледа му.
— А, за малко да забравя за тях. Вижте нещо. Много е странно. — Той взе едната обувка, върна се при трупа и допря подметката до босата пета на мъртвия мъж. — Те са близо два номера по-големи за този човек. Той е напъхал тоалетната хартия в носовете.
— Кой носи два номера по-големи обувки? — попита Наш. — Нали каза, че тези струват хиляда и петстотин долара?
Портър кимна.
— Може би не са негови. Трябва да ги проверим за отпечатъци.
Наш погледна Айзли и после огледа залата.
— Имаш ли… Няма значение. Видях го. — Той забърза към друг плот и се върна с комплект за снемане на отпечатъци, а после с точността на експерт поръси обувките. — Бинго.
— Вземи ги и ги изпрати в лабораторията — каза Портър. — Обясни им колко е спешно.
— Заемам се веднага.
Портър отново се обърна към Айзли.
— Нещо друго?
Патоанатомът се намръщи.
— Какво? Следите от лекарства не са ли ви достатъчни?
— Това не е…
— Има и още нещо.
Той заведе Портър от другата страна на трупа и вдигна дясната ръка на мъртвеца.
— Забелязах малка татуировка. — Айзли посочи черно петънце на вътрешната страна на китката на мъжа. — Мисля, че е цифрата осем.
Портър се наведе.
— Или символът за безкрайност. — Той извади телефона си и направи снимка.
— Скорошна е. Виждаш ли, че още е зачервена? Направена е преди по-малко от седмица.
Детективът се опита да намери логика във всичко това.
— Може да е нещо религиозно. Той е умирал.
— Ще оставя умозаключенията за вас детективите — каза патоанатомът.
Портър повдигна края на бялата кърпа, с която беше покрита главата. Платът се отдели със звука на отлепяне на велкро.
— Ще се опитам да възстановя лицето.
— Наистина ли? Можеш ли да го направиш? — попита Портър.
— Е, не аз — призна Айзли. — Имам приятелка, която работи в Музея на науката и индустрията. Тя специализира такива неща — стари останки и други такива. От шест години реставрира останките на индианското племе илиниуек, открити в южната част на щата близо до Макхенри Каунти. Обикновено работи с фрагменти от черепи и кости, не толкова… скорошни неща, но мисля, че ще успее да го направи. Ще й се обадя.
— Имаш приятелка, а? — обади се Наш, който приключи с обувките и прибра комплекта за снемане на пръстови отпечатъци. — Снех шест частични и най-малко три цели палеца. Би трябвало да кажа три отпечатъка на палци. Нямам предвид, че неизвестният заподозрян има три палеца, въпреки че това би го направило много по-лесен за разпознаване. Ще ги проверим. Искаш ли да се съберем в командния център? Може би след час? Ще се обадя и на капитана.
Портър се замисли за дневника в джоба си. Един час не беше зле.
16
Майка ми ме видя, но аз не избягах. Знаех, че трябва да се махна от там. Съзнавах, че това е интимен момент, нещо, което не е предназначено за моите очи, но въпреки това продължих да гледам. Мисля, че нямаше да престана дори да исках. Стоях до дървото, докато мама и госпожа Картър се скриха от погледа ми. По-точно те се свлякоха надолу, не бях сигурен дали на леглото или на пода.
Кофата под мен се заклати. Олюлях се. Краката ми се разтрепериха. Клатуш-клатуш. Сърцето ми блъскаше като обезумяло. Уверявам те, беше стимулиращо, меко казано.
Бях толкова погълнат в това занимание, че не чух колата на господин Картър, която премина покрай къщата ни. Забелязах я едва когато гумите й изхрущяха по чакълената алея на съседите. И госпожа Картър сигурно чу колата тогава. Като горски мармот в последния ден на зимата главата й се показа на прозореца. Гърдите й се люшкаха и устата й беше отворена в ахване. Тя ме забеляза в същия момент, в който и аз я видях. Нямаше какво да направя. Вцепених се и се втренчих в нея. Госпожа Картър се обърна и извика нещо и после се появи майка ми. Тя не погледна навън към мен. Двете изчезнаха от прозореца.