Емъри спря да се движи и се втренчи в мрака.
— Там ли си? Наблюдаваш ли ме?
Тишина.
— Ехо?
Може би е срамежлив.
— Млъкни.
Обзалагам се, че той е сложил табелка "Не ме безпокойте" на вратата, смъкнал е гащите си на глезените и е извадил оная си работа. Дават филма на ужасите "Емъри по здрач" и купонът току-що е започнал. Това момиче не пада духом. Видя ли я колко високо подскочи?
— Сега вече съм сигурна, че ти не си майка ми. Тя никога не би казала такова нещо — рече Емъри.
Е, мисля, че той те наблюдава. Защо иначе ще съблича дрехите ти? Мъжете са перверзници, скъпа. Всичките до един. Колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-добре.
Емъри вдигна глава и бавно се завъртя в кръг, взирайки се в мрака.
— Тук няма камера. Иначе щях да видя червена светлинка.
Правилно. Защото всички камери имат червени светлинки. Проблясването им се вижда от един километър. Ако бях производител на камери, и през ум нямаше да ми мине да направя някоя без проблясваща червена светлинка. Сигурна съм, че има контролна комисия, която ги проверява една по една, за да са сигурни…
— Защо не млъкнеш и не си го начукаш? — извика Емъри и после се изчерви. Спореше със себе си.
Искам да кажа, че не всички камери имат червени светлинки, това е всичко. Не е необходимо да се дразниш.
Емъри въздъхна отчаяно и протегна ръка към стената. Представи си стаята като огромен квадрат. Беше проверила две стени, без да намери врата. Оставаха още две. Тя започна да се промъква бавно покрай третата стена, дърпайки количката след себе си. Пръстите й проследиха вече познатата схема с блокове сгуробетон, оставяйки диря в гъстия прах. Нямаше врата.
Остана една стена.
Емъри дръпна количката, повече ядосана, отколкото уплашена, и започна да брои крачките си. Когато стигна до дванайсет и пръстите й намериха ъгъла, тя спря. Къде беше вратата? Пропуснала ли я беше? Четири ъгъла, четири завоя наляво. Знаеше, че е извървяла пълен кръг. Нали?
Как беше възможно една стая да няма врата?
Какъв лош строителен проект. Кой прави стая без врата? Обзалагам се, че си пропуснала отвора.
— Не съм го пропуснала. Няма врата.
По стените високо над нея отекна изщракване. Разнесе се толкова силна музика, че в ушите й сякаш се забиха ками. Емъри притисна ръце до главата си. Прониза я остра болка, когато лявата й ръка докосна чувствителната плът, където по-рано беше ухото й. Белезниците се врязаха в другата й китка. Тя се наведе напред и извика от болка, но не можа да заглуши музиката — песен, която беше чувала. Мик Джагър ревеше нещо за дявола.
18
Въпреки че бяха изминали само две седмици от последния път, когато Портър влезе в стая 1523 дълбоко в подземието на Главното управление на полицията в Чикаго на Мичиган Авеню, мястото изглеждаше заспало и безжизнено.
Нищо не помръдваше.
Чакаше.
Той щракна електрическия ключ за осветлението и се заслуша, докато флуоресцентните лампи се включваха, изпращайки заряд в спарения въздух. Приближи се до бюрото си и прерови листовете и папките, разпръснати на повърхността му. Всичко беше така както го беше оставил.
Съпругата му го гледаше от снимка в сребриста рамка от отсрещния десен ъгъл. Портър не можа да сдържи усмивката си, когато я видя.
Седна на ръба на бюрото, придърпа телефона към себе си и набра номера на мобилния й телефон. След три позвънявания чу познатото съобщение на гласовата й поща.
Свързахте се с телефона на Хедър Портър. Тъй като това е гласова поща, по всяка вероятност съм видяла името ви изписано на екрана и съм решила, че не желая да говоря с вас. Ако сте готови да поднесете почитанията си във формата на шоколадова торта или други подбрани дарения на кулинарна наслада, изпратете ми подробностите в текстово съобщение и аз ще преосмисля позицията в списъка си със светските си ангажименти и може би…
Портър затвори и прелисти папка с надпис "Убиецът "Четирите маймуни"". Всичко, което бяха научили за него, се поместваше в тази единствена папка, поне до днес.
Портър преследваше Убиеца "Четирите маймуни" от пет години. Седем мъртви момичета.
Двайсет и една кутии. Не можеш да забравиш кутиите.
Никога нямаше да забрави кутиите. Те го измъчваха всеки път, когато затвореше очи.
Стаята не беше много голяма, девет на осем метра. Освен бюрото на Портър, имаше още пет метални бюра, по-стари от повечето служители на градската полиция в Чикаго, наредени произволно в помещението. В отсрещния ъгъл имаше стара дървена маса за конференции, която Портър беше намерил в склад по-нататък по коридора. Повърхността й беше издраскана и очукана. Потъмнелият кленов фурнир беше осеян с кръгчета, останали от стотици стъклени и порцеланови чаши и кенове, които бяха стояли върху нея през годините. Имаше и голямо кафяво петно, което Наш се кълнеше, че прилича на Исус Христос (Портър мислеше, че прилича само на кафе). Много отдавна се бяха отказали да се опитват да изчистят петното.