— Защо не ми разкажете какво се случи? След това ще говоря с Мани за вас и може би ще ви спестя неприятностите.
— Познавате Мани?
— Първите две години работих като униформен полицай в "Градски транспорт Чикаго". Той ще ме послуша. Помогнете ни и ще кажа някоя добра дума за вас, обещавам.
Шофьорът се замисли. Накрая въздъхна дълбоко и кимна.
— Стана точно така, както казах на приятеля ви. Стигнах навреме до спирката при Елис. Качиха се двама, слезе един. Подкарах на изток по Петдесет и пета улица и минах завоя. Светофарът при Удлоун светеше зелено, затова не се наложи да намаля — не че карах с превишена скорост. Проверете джипиеса.
— Сигурен съм, че е било така.
— Движех се заедно с потока на уличното движение. Може и да съм карал няколко километра повече от разрешеното, но не превишавах.
Портър махна пренебрежително с ръка.
— Движели сте се на изток по Петдесет и пета…
Нелсън кимна.
— Да. Видях няколко души на ъгъла, не много. Трима-четирима. И после, когато се приближих, този човек изскочи пред автобуса. Неочаквано, без предупреждение. В един момент стоеше там, а в следващия беше на улицата. Ударих спирачки, но автобусът не се заковава на място веднага. Блъснах човека и го хвърлих на десетина метра.
— В какъв цвят светеше светофарът? — попита Портър.
— Зелено.
— Може би жълто?
Шофьорът поклати глава.
— Не. Зелено. Видях как светлините се смениха. Стана жълто след двайсетина секунди. Вече бях слязъл от автобуса, когато ги видях, че се смениха. — Той посочи нагоре към светофара. — Проверете камерата.
Портър вдигна глава. През последното десетилетие на всяко кръстовище в града бяха монтирани камери за наблюдение. Щеше да напомни на Наш да изискат видеозаписа, когато отидеха в Управлението. По всяка вероятност партньорът му вече го беше поискал.
— Човекът не пресичаше улицата. Той изскочи. Ще видите, когато гледате записа.
Портър му даде визитната си картичка.
— Бихте ли останали още малко в случай, че имам още въпроси?
Нелсън повдигна рамене.
— Ще говорите с Мани, нали?
Портър кимна.
— Ще ни извините ли за секунда? — Той дръпна настрана Наш и тихо каза: — Той не го е убил умишлено. Дори да е било самоубийство, нямаме работа тук. Защо ме повика?
Наш сложи ръка на рамото на партньора си.
— Сигурен ли си, че ще издържиш? Ако се нуждаеш от повече време, ще те разбера…
— Добре съм — отговори Портър. — Кажи ми какво става.
— Ако искаш да поговорим…
— Не съм проклето дете, Наш. Не се дръж така.
— Добре — отстъпи той. — Но ако ти дойде твърде много твърде скоро, обещай ми, че ще се оттеглиш, чу ли? Никой няма да си помисли нищо лошо, ако се наложи да го направиш.
— Мисля, че работата ще ми се отрази добре. Полудявам, когато стоя в апартамента — призна Портър.
— Случаят е голям, Портър — тихо каза Наш. — Ти заслужаваш да участваш в разследването.
— Господи, Наш. Ще изплюеш ли камъчето?
— Има голяма вероятност жертвата да се е отправила към пощенската кутия ей там.
Портър погледна към синята пощенска кутия пред тухлена жилищна сграда.
— Откъде знаеш?
Лицето на Наш се разтегли в усмивка.
— Носел е малка бяла кутия, завързана с черна връв.
Портър отвори широко очи.
— Не.
— Да.
3
Портър се улови, че се е втренчил в трупа, в неравните очертания под черния найлонов покров.
Нямаше думи.
Наш помоли другите полицаи и криминалистите да отстъпят назад и да предоставят пространство на Портър и време да остане насаме с жертвата. Те затътриха крака зад жълтата лента за местопроизшествие, като разговаряха тихо и го гледаха. Той не ги забелязваше. Виждаше само черния чувал с трупа и малкия пакет до него, който беше обозначен от криминалистите с табелка номер едно за веществено доказателство и несъмнено беше сниман десетки пъти от всеки възможен ъгъл. Но не го бяха отворили. Бяха оставили това за Портър.
Колко станаха кутиите като тази?
Дузина? Не. По-скоро две дузини.
Портър ги пресметна точно.
Седем жертви. По три кутии за всяка.
Двайсет и една.
Двайсет и една кутии за близо пет години.
Извършителят си играеше с тях. Не оставяше абсолютно никакви улики. Само кутиите. Призрак.
Портър беше видял много полицаи да идват и да си отиват от работната група. Екипът се разширяваше с всяка нова жертва. Медиите надушваха за всяка нова кутия и връхлитаха като лешояди. Целият град предприемаше масирано издирване. Но после пристигаше третата кутия, откриваха трупа и извършителят отново изчезваше. Изгубваше се в сенките на неизвестността. Минаваха месеци и вестниците го забравяха. Специалната работна група намаляваше, когато екипът се разделяше за по-належащи задачи.