Клеър засенчи с ръка очи срещу слънцето и се огледа наоколо. Паркът не беше голям, но тя разбираше защо е привлекателен, особено за бегачи като Емъри. По периметъра в западната страна имаше пътека, която се виеше по брега на северния ръкав на река Чикаго. Забеляза детска площадка вляво и голяма, опасана с ограда площ вдясно. Вътре тичаха най-малко десетина кучета заедно със стопаните си, гонейки топки, фризбита и от време на време по някое малко дете.
Тя преброи дванайсет души с кучета. В другия край на парка стояха шестима възрастни, които наблюдаваха децата на площадката. Клеър реши да отиде при люлките.
Когато се приближи, няколко майки и двама мъже я погледнаха предпазливо.
— Здравейте! — каза тя с най-обезоръжаващия си тон, който обаче не се оказа достатъчно обезоръжаващ. Двамата мъже се усмихнаха насила и нервно огледаха групата. Три от майките хванаха за ръка децата си. Едната дори избута дъщеря си пред себе си. Човек очевидно се нуждаеше от дете, за да бъде поканен в тази компания. Непознатите възрастни, които се мотаеха сами в парка, не бяха добре дошли. Клеър започна да се съмнява в решението си. Тези хора имаха такъв вид, сякаш можеха да хапят не по-лошо от кучетата в другия край на парка. Тя им показа служебната си карта. — Аз съм детектив Нортън от чикагската полиция. Нуждая се от съдействието ви.
Зад нея изсвирвайки с гуми спряха три патрулни коли и микробус на отдела по криминалистика. Светлините им проблясваха, но не бяха включили сирените си. От автомобилите се изсипаха дузина униформени полицаи. Задната врата на микробуса се отвори и към групата се присъединиха трима криминалисти. Жена, облечена с черен панталон и сив пуловер, взе дъщеря си от люлката и се приближи.
— Какво става?
Клеър знаеше, че ако спомене У4М, всички ще грабнат децата си и ще изчезнат в оживените улици в следобеда, преди да има възможност да ги попита нещо. Да бъдеш уклончив не означава, че лъжеш, помисли си тя. Може да бъда уклончива.
— Смятаме, че вчера от този парк е изчезнало едно момиче. Ако ни отделите пет минути, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.
Изминаха една-две секунди и после всички започнаха да говорят едновременно — първо помежду си, а после на Клеър, която не разбра нито една дума. Три от децата се разплакаха не за друго, а защото не можеха да надвикат възрастните. Клеър вдигна ръце.
— Моля всички да млъкнат!
Разпищя се четвърто дете. От другата страна на парка излая куче, последвано от друго и после още две. За няколко минути те се включиха сред гласовете в оглушителната врява.
— Достатъчно! — извика Клеър с тон, който обикновено пазеше за гаджетата си, преди да сложи край на връзката и да ги изпрати да си вървят по живо по здраво.
Възрастните млъкнаха и децата бързо ги последваха. Всички освен едно пълничко момченце, което стоеше до климушката. Детето продължи да плаче с хълцащи ридания. Лицето му беше яркочервено и изцапано със сополи и сълзи.
Жената със сивия пуловер взе на ръце дъщеря си и леко я залюля.
— Някой я е отвлякъл от тук? Ние като група правим всичко възможно да държим под око децата. Кварталът е хубав, но човек вече не знае с кого си има работа. Навъдиха се много откачалки. — Жената млъкна за секунда и после отвори широко уста от почуда. — Да не би да са отвлекли момиченцето на семейство Андерсън? Не съм виждала Джули и майка й цял ден. Тя е такова симпатично дете. Надявам се, че не й се е случило нищо…
Клеър вдигна ръка.
— Не е дете.
Сред тълпата се разнесе тих шепот на облекчение. Жената със сивия пуловер хвърли на другите поглед, който казваше: "Аз ще се заема", и отново се обърна към Клеър:
— Тогава кого?
Тя очевидно беше Кралицата на майките, защото групата й се подчиняваше. Дори плачът на децата започна да стихва.
Клеър зареди на телефона си снимката, която й беше изпратил Клоз, и я показа на жената.
— Името й е Емъри Конърс. Петнайсетгодишна. Смятаме, че вчера около шест вечерта е дошла да тича в парка и е била отвлечена. Познавате ли я?
Жената протегна ръка към телефона.
— Може ли?
Клеър кимна и й го даде.
Жената смръщи чело, присви очи и се вгледа в екранчето, а после се обърна към тълпата.
— Мартин?
Двамата мъже стояха най-отзад в групата. Онзи вдясно, с панталон в цвят каки и официална светлосиня риза, намести очилата си с дебели стъкла на носа си и се приближи. Жената му даде телефона.
— Това е тя, нали?
Той кимна.
— Боже, казах ти, че нещо не е наред. Трябваше да се обадим на полицията.