Портър беше единственият, който участваше в разследването от самото начало. Той беше там, когато дойде първата кутия и веднага позна какво означава — началото на маратон от убийства на сериен убиец психопат. Когато пристигна втората кутия и после третата и накрая откриха трупа, другите също го разбраха.
Това беше началото на нещо ужасяващо. Нещо планирано. Нещо зло.
Портър беше там от самото начало. Дали сега ставаше свидетел на края?
— Какво има в кутията?
— Още не сме я отворили — отговори Наш. — Но мисля, че знаеш.
Пакетът беше малък и квадратен, десет на десет сантиметра и висок седем-осем сантиметра.
Като другите.
Опакован в бяла хартия и завързан с черна връв. Адресът беше написан на ръка със старателен почерк. Нямаше отпечатъци. Марките бяха самозалепящи се. Не откриха слюнка, която да изследват за ДНК.
Портър отново погледна чувала с трупа.
— Мислиш ли, че е той? Имаш ли име?
Наш поклати глава.
— В него нямаше портфейл, нито документ за самоличност. Лицето му е размазано върху асфалта и по решетката на автобуса. Пуснахме отпечатъците му за проверка в базата данни, но не открихме съвпадение. Той е никой.
— О, някой е — възрази Портър. — Имаш ли ръкавици?
Наш извади чифт латексови ръкавици от джоба си и ги даде на партньора си. Портър ги надяна на ръцете си и кимна към кутията.
— Имаш ли нещо против?
— Чакахме теб — отвърна Наш. — Този случай е твой, Сам. Винаги е бил твой.
Портър се наведе и посегна към кутията. В същия момент дотича един от криминалистите, който държеше малка видеокамера.
— Съжалявам, детектив, но имам заповед да документирам всичко.
— Добре, синко. Но само ти. Готов ли си?
Отпред на камерата блесна червена светлинка и криминалистът кимна.
— Давайте.
Портър обърна кутията така, че да прочете адреса, като внимателно отбягваше кървавочервените капчици.
— Артър Талбът, Диърборн Паркуей 1547.
Наш подсвирна.
— Богаташки квартал. Наследствени пари. Но името не ми е познато.
— Талбът е инвестиционен банкер — каза криминалистът. — Занимава се и с недвижими имоти. Напоследък превръща складове край езерото в жилища. Прави всичко възможно да гони семейства с ниски доходи и да ги заменя с хора, които могат да си позволят високия наем и богати редовни клиенти на "Старбъкс".
Портър много добре знаеше кой е Артър Талбът. Той погледна младия криминалист.
— Как се казваш, хлапе?
— Пол Уотсън, детектив.
Портър не можа да сдържи усмивката си.
— Един ден ще станеш отличен детектив, доктор Уотсън.
— Не съм доктор. Работя върху докторската си дисертация, но ми остават най-малко още две години.
Портър се ухили.
— Никой ли не чете книги вече?
— Сам, кутията?
— Да. Кутията.
Портър дръпна връвта и видя как възелът се развърза. Бялата хартия под него беше старателно прегъната в краищата, образувайки идеални триъгълници в ъглите.
Като подарък. Опаковал го е като подарък.
Хартията се отдели лесно и разкри черна кутия. Портър остави настрана хартията и връвта, погледна Наш и Уотсън и после бавно вдигна капака.
Ухото беше измито от кръвта и сложено върху подплата от памук.
Точно като другите.
4
— Трябва да видя трупа.
Наш погледна нервно нарастващата тълпа зяпачи.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш тук, пред очите на толкова много хора?
— Тогава да разпънем палатка.
Наш даде знак на един от полицаите.
Петнайсетина минути по-късно за ужас на участниците в насрещното движение на Петдесет и пета улица се издигна палатка три на три метра, която блокира една от двете ленти в източна посока. Наш и Портър влязоха вътре, последвани от Айзли и Уотсън. Униформен полицай зае позиция пред входа на палатката, в случай че някой се промъкне през отцепения периметър и се опита да нахлуе вътре.
В полукръг около трупа, върху жълти метални триножници бяха наредени шест хиляди и двеставатови халогенни прожектори, които изпълваха малкото пространство със заслепяваща ярка светлина.
Айзли протегна ръка и смъкна горната част на чувала. Портър коленичи.
— Преместван ли е трупът?