Выбрать главу

Елена Илина

Четвъртата височина

Посвещавам

на С. Я. Маршак

Брата, приятеля, учителя

Към моите млади български читатели

Историята на този кратък живот не е измислена. Аз познавах девойката, за която е написана тази книга, още като дете, познавах я и като ученичка — пионерка и комсомолка. Случвало ми се е да срещна Гуля Корольова и през време на Великата отечествена война. А онова от нейния живот, което не успях да видя сама, запълниха разказите на нейните родители, учители, приятелки, ръководители. За живота й на фронта ми разказаха бойните й другари.

Имах също така щастието да прочета и писмата й, като се започне от най-ранните — на линирани страници от ученическа тетрадка — и се свърши с последните, написани на листчета от бележник през паузите между боевете.

Всичко това ми помогна да науча, да видя сякаш със собствените си очи целия ярък и напрегнат живот на Гуля, да си представя не само онова, което тя е говорила и вършила, а и онова, което е чувствала.

Гуля Корольова е имала много дарби и една от тях е умението истински да дружи, да дружи с цялата щедрост на богато надарената си природа. Още от детските години тя е имала много приятелки и другари, защото тя самата е била верен и предан приятел. И сега, след героичната й смърт, светлият образ на Гуля намира все нови и нови приятели сред децата и юношите не само в Съветския съюз, но и в много други страни.

Аз зная, че Гуля има вече не малко приятели и в България. И това за мен е голяма радост. Та нали за писателя няма по-голямо щастие от съзнанието, че героите от неговите книги живеят в сърцата на читателите.

Иска ми се да вярвам, че сега, след излизането на тази книга и ново, допълнено издание, Гуля ще спечели в България още повече приятели. А приятелите на Гуля са и мои приятели.

Желая ви, мои скъпи млади приятели, здраве, успех и всичко най-хубаво в живота!

Москва, 26 ноември 1960 г.

Елена Илина

oganche.jpg

Огънчето

— Не излизай — каза Гуля. — Тъмно ми е.

Майка й се наведе над мрежата на кревата.

— Тъмнината, Гуленка, съвсем не е страшна.

— Та нали нищо не се вижда!

— Само отначало нищо не се вижда. А после ще видиш такива хубави сънища!

Майка й я зави по-добре. Но Гуля отново повдигна глава. Тя гледаше прозореца, едва осветен от уличните фенери през синия транспарант.

— А онова огънче гори ли?

— Гори. Хайде спи.

— Покажи ми го!

Майката взе Гуля на ръце и я занесе до прозореца.

Насреща, над стените на Кремъл, се вееше знаме. То беше осветено отдолу и трептеше като пламък. Това именно знаме малката Гуля наричаше „огънче“.

— На̀, виждаш, свети огънчето — каза майката. — То винаги ще свети, Гуличка. Никога няма да угасне.

Склонила глава върху рамото на майка си, Гуля мълчаливо гледаше трептящото в тъмното небе пламъче.

Майката занесе Гуля в креватчето.

— А сега спи.

И тя излезе от стаята, като остави момиченцето самичко в тъмнината.

Тригодишната артистка

Нарекоха я Гуля, когато нямаше още и една година. Като лежеше в креватчето си, тя се усмихваше на всички и по цял ден в стаята се чуваше само:

— Гу-гу…

От това гърлено гугукане излезе и името й: Гуленка, Гулюшка. И никой вече не си спомняше, че истинското име на Гуля е Марионела.

Една от първите думи, която каза Гуля, бе думата „самичка“. Когато за първи път я пуснаха на пода, тя изтръгна ръката си и извика:

— Самичка! — олюля се и тръгна.

Направи крачка, още една и тупна по лице. Майка й я взе на ръце, но Гуля се смъкна на пода, като упорито разтърси рамене, и отново затупка с крака. Тя се понесе напред, от една стая в друга, и майка й едва успяваше да я догони.

Гуля растеше. Все по-уверено тупкаха нейните крачета по стаите, по коридора и кухнята, все по-шумно ставаше в квартирата, все повече чашки и чинийки се чупеха.

— Ех, Зоя Михайловна — казваше на Гулината майка бавачката, когато се връщаше с Гуля от разходка, — много деца съм отгледала, но такова дете в живота си не съм виждала. Не е дете, а огън. С нищо не можеш му излезе на глава. Седне ли веднъж на шейничката, не можеш го отдели от нея. Десет пъти ще се спусне от могилката и все й е малко. „Още — вика, — още!“ А пък нали шейничката е чужда. Колко сълзи, колко викове, спорове! Да не ми дава господ друго такова дете да гледам!