Едно от тях, най-мургавото и силно, гледаше Гуля с отворена уста и без да мига.
— Чакай, чакай! — каза Гуля. — Аз ей сега ще дойда!
Кой знае дали момчето разбра нейните думи, но то веднага се обърна и избяга.
След него хукнаха и другите.
— Ще дотичат сега от другия край — каза Каро, — зная ги аз!
— Че ти не зяпай! Тичай срещу тях! — заповяда Гуля. — И ако нещо се случи, викай: „Ерик!“.
Каро слезе от оградата и с всички сили хукна към противоположния край на двора. Скоро оттам се понесе отчаян глас:
— Ерик! Тука! Е-рик!
Гуля се завтече на помощ.
— Ерик иде! — завика тя, като тичаше. — Пълни си пушката.
Каро стоеше върху наклонения покрив на къщата. Той радостно замаха с ръце:
— Избягаха!
— Аха! — завика Гуля. — Изплашиха се!
Каро слезе на земята.
— А ти наистина ли имаш брат Ерик? — запита той.
Гуля кимна с глава:
— Братовчед…
— А къде е сега? В къщи ли?
— В къщи… в Москва.
Черните вежди на Каро високо се подигнаха. Но като съобрази нещо, той се засмя.
— Хитра! Брат й е в Москва, а тя целия Ереван с брата си плаши.
— Искаш ли да дружиш с мене? — запита Гуля.
Каро пристъпи от един крак на друг и се усмихна:
— Аз си имам сестра Гаяне. В Ереван, а не в Москва. С нея можеш да дружиш.
— А с тебе не мога ли?
Каро се смути.
— Защо да не може? Може!
И от този ден Гуля се сприятели с Гаяне и Каро. А неприятелската армия със завист наблюдаваше отдалече как братът и сестрата подбираха за пристигналото момиченце най-зрелите, най-сочните круши.
Скоро и враговете се проникнаха от уважение към тази пришълка. Това стана така.
В двора у тях лежеше вързано голямо и сърдито куче, Абрек. Далече наоколо се разнасяше неговият дрезгав, свиреп лай.
Няколко пъти се спираше Гуля до вратата на двора, където живееше Абрек, и поглеждаше през вратичката, но Абрек не се виждаше.
Най-после, като доби смелост, Гуля се покатери на една издатина на каменната ограда и видя голямото сиво овчарско куче. Кучето отчаяно въртеше глава и се мъчеше да се освободи от дебелата връв, която заменяше синджира.
— Ей сега ще ти помогна! — извика Гуля, прехвърли се през оградата и като скочи долу, изтича право при колибката.
— Къде?! — закрещя след нея Каро, който се появи тутакси над оградата. — Ще те разкъса! На парчета ще те разкъса.
— Нищо — каза Гуля, — няма да ме разкъса.
Абрек мрачно изгледа Гуля и като се спусна напред, с такова настървение залая, че гласът му изведнъж пресипна. Гуля се спря.
— Абрек — каза тя с най-ласкав глас, — не бой се, мъничкият ми, аз няма да те закачам…
Абрек така много се учуди, че клекна на задните си крака.
А Гуля се приближи до страшното псе, погали го между ушите и се зае да му отвързва връвта. Кучето сякаш полудя от радост. То заподскача около Гуля, после се изправи на задните си крака, а предните си лапи сложи върху раменете й.
Като отвърза Абрек, Гуля го хвана за нашийника и кучето пазач, от което се бояха всички околни жители, спокойно и кротко тръгна заедно с момичето, стъпвайки внимателно до самите й крака.
И от този ден по всички улици тръгна славата на Гуля, че тя от никого и от нищо на света не се страхува.
Но ето че настъпи денят на нейното отпътуване. При вратата бе спряла голяма кола. Каро изнесе куфарите.
Майката на Каро, дребничка, тиха женица, подаде на Гуля плетена кошница, пълна с грозде от лозята. Приближи се и Гаяне. Тя плачеше.
Гуля я прегърна и я целуна.
— Не плачи, Гаяне. Ела у нас в Москва.
Малко по-настрана стояха мълчаливо съседските момчета, бившите Гулини врагове, а сега приятели. Когато колата тръгна, Гуля им замаха с ръка.
И тутакси цялата тайфа хукна след нея, а двама от най-ловките се заловиха отзад за колата. Коларят им извика нещо на своя език, момчетата се засмяха и още по-здраво се заловиха за края на колата.
Но това не бе всичко. Влачейки след себе си връвта, на улицата изскочи рошавият Абрек. С няколко скока той догони цялата компания и изтича пред колата.
— Абрекушко! — завика Гуля. — Мамо, да го вземем с нас!
Майка й само махна с ръка.
Но ето че колата тръгна по надолнище и децата скочиха на земята.