— Имаше тука, в съседната дивизия, една златокъдра девойка. Такава, че страх не знаеше какво е. И ето, веднъж гледаме немци. Нашата част тръгва в бой. А най-отпред девойка, цяла в пламъци. Чак до немските окопи отива, а сама не гори. Превзе окопа, тръгва нататък. Казваше се тази девойка или Корольова, или Короленко, а може и Корол.
— Ами вие сам виждали ли сте я? — запита нечий развълнуван женски глас.
— Сам аз не съм я виждал, ама съм чувал от хора, които са я виждали. За нея всички хортуват.
Хома помълча, подръпна от лулата си, а след това бавно, авторитетно добави:
— Тази девойка много добре пееше. Когато немците чуеха оная песен „Катюша“, изведнъж почват да стрелят, та да не се чува песента. Ами къде ще заглушиш „Катюша“, когато тя по целия фронт гърми?
Хома допуши лулата си, стана и си тръгна. В тази минута той и не подозираше дори, че жената, която така тревожно го разпитваше за „златокъдрата девойка“, беше нейната майка, пристигнала в този край само за да види хора, които познават Гуля, и поне една дума да чуе за нея…
Светлините над Кремъл
Йожик и баба му пристигнаха от Уфа в Москва вечерно време.
Двегодишното момченце влезе в една голяма стая на къща с много прозорци, която се издигаше над Москва-река.
То слисано се огледа на всички страни, погледна куфарите и кошниците, донесени тук с асансьора, и каза:
— Бабо, по-добре да си идем у нас!
— Ами че ние сме си вече у нас, Йожик. Ей сегичка ще ти приготвя леглото и ще те сложа да спиш.
Йожик отиде до прозореца и дръпна транспаранта.
— Не бива, малкото ми — каза момичето, което обслужваше асансьора.
— А защо не бива? — запита Йожик.
— Ние в Москва имаме затъмнение!
— Аха — каза Йожик, като че ли разбра.
В това време радиото заговори:
— Другари! Днес в осем часа вечерта ще бъде предадено по радиото важно съобщение! Слушайте нашето радиопредаване!
— Гледай ти, като че ли специално за вас! — каза момичето. — Сега ще покажем на вашия малчуган салютите.
Загасиха светлината в стаята и разтвориха транспаранта. Зад прозорците изтрещя оръдеен залп. След него високо в небето се извиха, като пукаха, гроздове от червени, зелени и жълти светлини. И изведнъж започна да се вижда всичко — заиграха в цветни пламъци стъклата на Кремълския дворец, ясно се осветиха зъбчатите стени, блеснаха позлатените стрелки на часовника на кулата, заблещука долу водата на Москва-река. И отново гръмнаха оръдията.
— „Бух“ — каза Йожик и се засмя.
В оцветената от светлините вода падаха ракети.
Йожик, очарован, гледа през прозореца, докато угаснаха и последните светлини.
— А сега, Йожик, хайде да спим.
Като лежеше в леглото си, той поиска:
— Бабо, още „бух“.
— Утре ще има пак „бух“. А сега спи.
Йожик сложи глава на възглавницата.
— Бабо, разкажи ми.
— Какво да ти разкажа?
— За мама Гуля — каза Йожик, като се въртеше и мачкаше с глава възглавницата.
— Добре, Йожик. Слушай. В същата тази къща, в същата стая живя и мама Гуля. Тогава тя беше още мъничка, като тебе.
— Ами аз? — запита Йожик. — Къде бях аз?
— Тогава тебе те нямаше още.
Йожик учудено гледаше баба си. Че как може него да не го е имало? Съвсем да не го е имало?
— И аз съм бил! — разсърди се Йожик.
— Е, добре, бил си. Хайде, затвори очи.
Йожик легна, а след това пак седна.
— Бабо, покажи ми светлините!
— Няма ги сега.
— Отвори — и той показа към транспаранта.
— Не бива, момченцето ми.
Йожик недоверчиво гледаше прозореца. Струваше му се, че ако само се отвори транспарантът, и в тъмното небе отново ще запламтят светлините, а стъклата ще затреперят от грохота на оръдията.
И светлият образ на мама Гуля се свързваше вече в неговата представа с тия многоцветни светлини, които се запалваха в прозореца над зъбчатите стени на Кремъл.