— Какво се е случило? — запита Гулината майка и бързо отвори вратата.
В ъгъла на стаята върху купчина прясно сено стоеше, тежко дишайки, червеникава морска свинка. Ерик и Гуля бяха застанали до прозореца с наведени глави. Едри сълзи течаха по бузите на Гуля.
— Машенка — каза Гуля и погледна майката на Ерик с молба и отчаяние, — свинката ще умре в училището от глад и от мъка!
Но никакви увещания не можеха да убедят възрастните, че е необходимо свинката да остане в къщи.
Със стиска трева в ръката и със свинката в другата Гуля излезе от къщи. Тя силно притискаше свинката към сърцето си и горчиво плачеше.
След нея вървеше Ерик и я утешаваше, доколкото можеше…
С децата на героите
Измина зимата. А едно пролетно утро в живота на Гуля се случи голямо събитие.
— Ще отидем с тебе в детския дом на МОПР-а — каза майка й.
Думата МОПР Гуля бе чувала още в ранното си детство. Без да разбира какво значи това, тя вече знаеше, че майка й работи в някакъв си МОПР, а когато поотрасна, започна да разбира, че това значи: „Международна организация за подпомагане борците на революцията“.
Гуля много обичаше, когато на гости у тях идваше французкият писател Леон Мусинак. Гуля сядаше до него и можеше дълго да го слуша, без да пророни дума.
„Колко хубаво е — мислеше си тя, — че адам ме учи на френски. Така интересно е всичко, дето разправя миличкият, миличкият наш Мусинак!“
Особено силно впечатление направи на Гуля песента, която той пееше, когато разказваше за Испания: „Тореадор, по-смело в бой!“.
Веднъж през време на испанската революция в 1931 година група партизани французи пренасяла в Испания по тайни пътеки през Пиренеите тежки сандъци с оръжие. Когато хората вече съвсем капнали от умора, един от французите, писателят Пол Вайан Кутюрие, безстрашен, весел човек, се загърнал с плащ и бодро запял:
Тореадор, по-смело в бой! Тореадор! Тореадор!
Тази песен — ария от операта „Кармен“ — така неочаквано прозвучала тук, в планините, че всички неволно се разсмели, развеселили се и това дало на измъчените хора сили да преодолеят умората и да продължат пътя си.
Гуля слушаше Мусинак, без да свежда от него очи, а после често, като се загръщаше с майчиния си шал и го прехвърляше през рамо, крачеше из стаята и пееше, натъртено произнасяйки „р“: „Тор-реадор! По-смело в бой!“.
Но никой не можеше да предположи тогава, че след някакви си десет години това момиченце, което с вълнение слушаше разкази за герои, само ще стане героиня и ще вдигне хората на подвиг също така неустрашимо, както е направил това пламенният борец за свобода Вайан Кутюрие…
А засега тя само се вслушваше, вглеждаше се, без да съзнава и сама, че се учи на твърдост и безстрашие…
Когато Мусинак си заминаваше за родината, Гуля изпрати по него писмо до французките деца.
„Скъпи приятели — написа тя на лист, откъснат от тетрадка, — как сте? Непременно, непременно ни елате на гости!“
Французките приятели не дойдоха на гости у Гуля, но й изпратиха по Мусинак, който отново пристигна в Съветския Съюз, подарък — пухкава плетена блузка.
Гуля ласкаво гладеше с длан тази мека мъхната блузка и говореше:
— Благодаря на французките деца! Но поне едничко от тях да видя! Макар и най-мъничкото!
И представете си — мечтата й се изпълни! Тя отива в детски дом, където живеят деца, и при това не само от Франция, а от много, много страни! Мама казва, че там живеят германчета, китайчета, япончета, българчета…
Своята радост Гуля сподели преди всичко с Ерик. Тя му се обади по телефона:
— Знаеш ли, Ерастик? Има такъв град Иваново. Там има тъкачни фабрики. И зад Иваново — рекичка Талка. Навярно хубава рекичка. Нали? И самото й име е весело — нещо като Наталка. Та до самата Талка-Наталка има детски дом. Мама отива там и ме взема със себе си!
И Гуля обеща на Ерик, че щом се върне, всичко, всичко ще му разкаже.
Гуля и майка й слязоха от влака и се изкачиха по стъпалата на високия железопътен мост. Оттук се откриваше широк простор. От двете страни се точеха и губеха в далечината, извивайки се и проблясвайки със стоманата си, релси, виждаше се градът с неговите фабрични комини и зеленината на градините, а още по-нататък се тъмнееше гора. Над хоризонта стоеше огненият диск на залязващото слънце.
— Ето го и детския дом — каза майката.
— Къде е? Къде е? — с нетърпение попита Гуля.