— Ето там… До самия край на гората — и майка й посочи с ръка белеещата се в далечината двуетажна къща. — Да вървим, Гулюшка!
Зоя Михайловна вървеше, без да бърза, а Гуля ту изтичваше пред нея, ту се връщаше назад, за да й зададе някой въпрос.
— Мамо, а как разговарят тия деца помежду си? Китайчетата ли говорят по френски или французите по китайски?… Мамо, а родителите им в къщи ли са останали?
Когато Гуля узна, че родителите на някои от децата са убити, а на други лежат в затвора, тя забави крачка.
— Ти какво? — запита Зоя Михайловна. — Умори ли се?
— Не — отвърна Гуля. — Ти върви напред… Аз мъничко ще си помисля, а после ще те догоня.
Радостта, която тя чувстваше през целия ден, изведнъж помръкна. Мислеше си, че сега ще види тъжни, бледи, разплакани деца.
Майка й я хвана за ръка и те влязоха в градината на детския дом.
Стъклата на прозорците просто блестяха, отразявайки пурпурната светлина на залязващото слънце. Пред голямата веранда бликаше водоскок. Чуваше се непрестанно, унесено и малко тъжно ромолене, сякаш водоскокът тихичко си бъбреше нещо, което само той знаеше…
И Гуля пак си помисли за децата в този дом, които е трябвало да изпитат онова, което се случва само в страшните приказки.
Но тук някъде иззад верандата на пясъчната пътечка излезе педален автомобил и дребничкият червенобузест малчуган, който седеше в него, весело забръмча и забърбори нещо на своя език. Гуля се отстрани, за да му даде път, и точно в тази минута цяла дружина, също такива заруменели и весели деца, изскочи от дълбочината на градината. Едно от тях държеше волейболна топка.
При вида на тази весела, безгрижна дружина Гуля изведнъж забрави за страшните приказки и вече не мислеше за това, което тъй неотдавна са преживели тия деца.
Когато седнаха да вечерят, Гуля се оказа на една масичка с българчета — две момченца и едно момиченце. И тримата много се харесаха на Гуля, особено момичето. Казваше се Росица. То имаше дълги синкавочерни къдрави коси, зачесани зад ушите, сиво-зелени, като че ли прозрачни очи и ямичка на брадичката.
— Аз не можах още много да науча руски — каза Росица, сякаш извинявайки се пред Гуля, — затова правя много грешки.
Но Гуля изведнъж бе обикнала всичко в своята нова приятелка, даже нейните грешки. И скоро Гуля узна, че Росица живеела в главния град на България, в София, че тя е ученичка в четвърти клас.
— Аз много искам — казваше Росица — да имам много приятелки в Съветска Русия.
— Какво хубаво име имаш — каза Гуля. — Росица. Съвсем като роса. Капчица роса.
Сложиха Гуля да нощува в една стая с Росица.
А сутринта майка й каза:
— Аз си отивам, Гулюшка.
— Ами аз? — с тревога запита Гуля. — Мене още не ми се заминава.
— Помолиха ме да те оставя тук да погостуваш — успокои я майка й. — Но слушай, Гуленка, няма да лудуваш. Би било много срамно, ако едно съветско момиче се държи по-лошо от другите деца.
— Добре, мамо — сериозно отговори Гуля. — Разбирам.
Същия този ден, след като изпрати майка си, Гуля игра с децата волейбол, вози се на въртележката и се разхожда с кокили в градината на детския дом.
След една седмица тя вече можеше да говори по малко на всички езици, а в куфарчето й едва-едва се побираха подаръците. Момичетата й подаряваха за спомен картинки, бродерийки, панделки, а момчетата — монети и марки от своите страни.
Наближаваше денят на заминаването. Гуля вече бе успяла да се сприятели с много деца и бе научила да пее техните песни.
Няколко дни преди да пристигне майка й, Гуля бе приета в пионерската организация.
Една вечер преди това, лежейки в леглото, тя каза на Росица:
— Ние с тебе доживяваме последните си часове като октомврийчета. А утре по това време…
— Какво утре? — запита Росица, като вдигна глава.
— Ще бъдем пионерки!
… И ето, Гуля вече е на тържествен пионерски сбор. Отдясно и отляво — китайските момичета: Чи-чу и Ту-я. И навсякъде — познати деца: Росица, Митко и Петър от България, Енрико от Хавана, Йосиф от Унгария, малкото негърче Нили от Америка, Китами от Япония, Лена от Сърбия…
На Гуля й се струва, че те са истински герои, такива, каквито са и техните родители.
И от това, че стои в една редица с тях, тя чувства мъничко и себе си героиня…
А в облаците, разпалвайки се като през оная вечер, когато Гуля пристигна тук, гори-пламти залезът и струва ти се, че там ходят по небето пионерски отряди със своите червени знамена.