Но майка й по никой начин не можеше да напусне Одеса.
Трябваше да привиква към новия живот и към новото училище.
А да привикне не беше така лесно. И чиновете в класа й се виждаха неудобни, и черната дъска не на място, и децата различни.
В къщи Гуля се оплакваше, че през междучасията ушите й пищят от шум, че момчетата постоянно я спъват или я дърпат за косата и че в това училище няма никаква възможност да се учи човек.
— Нищо, ще свикнеш — казваха й в къщи.
— Никога през живота си няма да свикна! — сърдеше се Гуля.
Тя не прощаваше на новото училище преди всичко това, че то се намираше не в Москва, а в Одеса.
Веднъж, Гуля едва бе доседяла до края на часовете и като затръшна зад себе си тежката училищна врата, каза на своите съученички:
— Що за училище е това! Пешком бих си отишла оттука в Москва.
Момчетата чуха това.
— Че кой пък те спира? — закрещя едно. — Московчанка, голяма работа!
— Много си ни притрябвала! — добави друго. — Пръждосвай се, където щеш! И пътя ще ти покажем, и за път ще ти дадем…
И то вече искаше да удари Гуля, но на помощ й се притекоха няколко момичета.
— Не я закачайте! — извикаха те в хор. — Какво ви влиза в работа какво си приказваме?
— Да не се надува! Тя не е королева3, а Корольова.
— Е, че какво пък като е Корольова! Тя е артистка.
— Артистка! — каза презрително едно момче и всички се закискаха.
— Да, да! — закрещяха момичетата. — Истинска артистка. „Дъщерята на партизанина“.
— Какво? — запита някое от момчетата.
— Честна пионерска дума! — казаха момичетата. — Тя там и язди, и коня от блатото измъква, и с кулаците се бори — не е като с вас да се разправя!
— Все едно, да се не надува! — каза едно чернооко набито момче, като поглеждаше с любопитство Гуля. И изведнъж добави: — А къде ти е сега конят?
— Той не е мой — каза Гуля. — Той е червеноармейски.
— На червеноармейски трябва да знаеш да яздиш? — каза някой.
— Отначало не знаех — отговори Гуля. — Но после се понаучих малко.
— Малко! — извика Льоля Снегирьова, която седеше на един чин с Гуля. — Та ти и бариери си прескачала!
— Да, случваше се…
Нито Гуля, нито другите ученици и ученички забелязаха как караницата сама по себе си затихна и премина в делови и дори приятелски разговор. Свърши се с това, че Гуля поведе цялата компания у дома си, на улицата, засадена с липи — тази улица се казваше „Уютна“ — и нагости своите нови приятели с всички вкусни неща, които можа да намери в къщи — сочни червени ябълки и хляб с малиново сладко.
И скоро на Гуля започна да й се струва, че в училище не е вече така шумно, че момичетата са много добри и че дори и между момчетата има съвсем добри деца.
Но едва тя бе почнала да привиква към това училище и отново трябваше да отпътува. Този път — в Киев, където се подготвяше снемането на нов филм.
Не много преди нейното заминаване пристигна в Одеса Владимир Данилович Корольов.
— Татенце — каза Гуля, когато бащата си поотпочина от пътуването и двамата заедно излязоха на улицата, — имам към тебе една молба. Много голяма. Обещай ми, че ще я изпълниш.
Беше вече краят на юни. Южното слънце печеше така, че спасяваше от него само гъстата сянка на кестените и акациите, строени край тротоарите. Само от време на време донасяше малко прохлада ветрецът откъм морето.
Бащата с учудване погледна Гуля:
— Че как мога да ти обещая нещо, което не зная?
Гуля помисли малко и каза:
— Аз ти давам дума, че нито веднъж през целия месец нищо няма да ти поискам — нито сладолед, нито пари за въртележка.
— Е, кажи да видим каква е работата? — още повече се учуди бащата.
— Знаеш, аз ще събера днес децата от нашия клас и ти всички ни ще почерпиш със сладолед. И ще ни повозиш на въртележката. Бива ли?
— А колко деца има във вашия клас?
— Тридесет и два човека. Но ти не се плаши — сега много от тях са се разпръснали. Е, все пак ще се наберат двадесетина души…
Владимир Данилович разпери ръце:
— Ти какво, искаш да ме разориш изведнъж — за един ден?
Гуля виновно се усмихна:
— Не, татенце. Това ще излезе точно толкова порции сладолед, колкото аз бих изяла самичка през целия месец. И толкова пъти бих се возила на въртележка. Аз и това съм пресметнала.