Бащата се усмихна:
— Е, какво пък, не е лошо, че ти и през лятото се занимаваш с математика…
Но Гуля го прекъсна:
— Не се смей, татенце, аз ти давам дума, че няма да ти поискам нито копейка през целия месец. Но ти разбираш — аз скоро заминавам и дълго няма да видя своите другарчета!
Владимир Данилович извади от страничния джоб на сакото портфейла си и отброи петдесет рубли, а после още двадесет.
— Стигат! — прошепна Гуля. — И за сладолед, и за въртележката в „Аркадия“ ще стигнат.
— И даже за трамвай — каза бащата. — Можеш да извикаш цялата компания.
Извън себе си от радост, Гуля хукна да вика децата. Тя тичаше от къща в къща. Едни завари на двора, други — на съседната улица, трети — край морето, а за останалите разпрати пратеници. И на всички строго и престрого нареди: в седем часа вечерта — сбор. В „Аркадия“. Никой да не закъснява.
Вечерта, още много преди седем часа, около кръглите масички на морския парк тържествено насядаха Гуля и нейните гости. Те тихо и бавно, стараейки се да продължат удоволствието, работеха с лъжичките, докосвайки внимателно студените сладки топки в запотените стъклени купички.
Платнените сенници над масичките се издуваха от морския вятър като платна на лодки и обвяваха разгорещените лица на децата с прохлада.
Най-много от всички се радваше тази вечер Гуля. На нейната масичка беше особено шумно и весело. А когато всички яхнаха дървените коне, насядаха в шарените шейни и въртележката се завъртя под пресипналите, дрънчащи звуци на латерната, Гуля се почувства на върха на щастието.
Бащата стоеше край въртележката и всеки път, когато дъщеря му гордо прехвърчаваше покрай него на белия кон, той й махаше с ръка, а Гуля му се усмихваше ласкаво и с благодарност.
След месец, като помагаше на баща си да нарежда нещата си в куфара, Гуля попита:
— Татко, а имаш ли достатъчно пари за път? Нали толкова много похарчи за мене и моите приятели!
Бащата въздъхна:
— Да, да, ще трябва, изглежда, пешком за Москва да тръгна.
А после я потупа по рамото и добави:
— Нищо, дъще, парите ще ми стигнат. Та нали ти цял месец прекара без сладолед — сдържа думата си. Нека си призная, аз неведнъж исках да ти предложа да си похапнеш, само че…
— Разбирам — прекъсна го Гуля. — Възпитавал си ме.
— Не, според мене, ти сама си се възпитаваш, дъще.
Същия ден бащата замина, а скоро и самата Гуля почна да се стяга за заминаване.
Варка и Василинка
Киевското киностудио се оказа много по-голямо от одеското. Тук на Гуля й хареса всичко — и меката светлосинкава светлина при снимките, която не пареше на очите, и големите павилиони за фотографии, и това, че в студиото я посрещнаха като стара артистка.
Режисьорът разговаряше с нея така сериозно, както и с всички други актьори. Той разясняваше подробно всеки епизод, в който тя трябваше да участва, всяка сцена и Гуля започна все по-ясно и по-дълбоко да разбира какво значи изкуството на актьора.
А този път й се падна нелека роля.
Гуля трябваше да разбере и да почувства големите скърби, струпали се върху главата на Варка, внучка на стар миньор.
За да може по-добре да влезе в ролята си, режисьорът я заведе в мина, слиза заедно с нея в рудници.
Затаила дъх, Гуля слушаше разказите на старите миньори за това, колко опасно било в миналото да се работи в тия лошо уредени мини. Стопаните не искали да изразходват пари за по-добро обзавеждане и затова в мините често ставали срутвания.
Гуля си представяше колко страшно е било за близките на миньора да чуят дванадесетте удара на камбаната. Тия удари означавали, че в мината се е случило нещастие.
Във филма, в който играеше Гуля, прозвучаха дванадесет удара.
Като върза бързо кърпата си, Варка, внучката на миньора (това беше Гуля), хукна след възрастните към мините, за да узнае кого е сполетяло нещастието този път.
На една носилка под брезента тя усети познати ръце, рамене, глава.
И ето, Варка стои наведена над дядото миньор, положен в погребален ковчег. Тя е със същата тази кърпа, която набързо бе вързала на главата си, тичайки от къщи.
С ужас се вглежда тя в неподвижното лице на стареца и й се струва, че отдавна, много отдавна познава този суров, с побелели коси миньор, с прошарени, но все още тъмни мустаци и брада, помни как той я бавеше и я наричаше своя внучка, когато тя бе още мъничка.