— Че какво е пък то?
— Онова, дето показва времето. Часовник! Ръчен. Ах, мамичко, ти не можеш си представи колко много ми е нужен ръчен часовник!
— Че как да не мога, когато цяла година ми говориш за това. Е, хубаво, когато имам пари, непременно ще ти купя часовник.
— И ти цяла година ми повтаряш това, а часовник все нямам и нямам.
Гуля въздъхна.
А след няколко дни пак я извикаха в студиото, в кабинета на директора.
Директорът сериозно й стисна ръката и я попита доволна ли е от подаръците.
— Много, много — каза Гуля. — Само че мен ми се иска нещо друго. Ако може, разбира се.
— А какво ти се иска?
— Ако може, часовниче! — каза Гуля шепнешком. — Макар и най-най-мъничко, но с гривничка!
— Защо не? Може! — каза директорът, като че ли ставаше дума не за ръчен часовник, а за нещо най-обикновено. — Ще имаш часовник.
И наистина, на другия ден на ръката на Гуля вече тиктакаше часовниче, много мъничко, но с всичките му там стрелки, винтчета и колелца, каквито имат истинските часовници.
— Е, сега — тържествено каза Гуля на майка си — вече нито минутка от времето ми няма да отиде напразно.
— Ще видим — каза майка й.
Гулината ваканция
Наближаваха изпитите.
— Като си помислиш само — казваше Гуля, когато се връщаше с другарките си от училище, — като си помислиш само, че трябва да преминем в седми клас! Това е толкова странно, че даже не може да се повярва. Мене ми се струва, като че ли вчера съм била в четвърти клас.
Беше вече пролет. Вятърът беше топъл, игрив, напоен с мириса на море и водорасли. На Приморския булевард се тълпяха много хора. Момиченца продаваха първи пролетни цветенца и на слънчевия припек вече усилено вървеше търговията със сладолед.
Когато след дългите предизпитни занимания Гуля излезе с другарките си на улицата, на нея й се струваше, че в града е някакъв празник и че ето, ей сега ще се случи нещо много хубаво.
Изпитите минаха благополучно. През това време Гуля дори и не си спомняше, че някога е била артистка — Василинка, Варка — и знаеше само едно: че тя е ученичка, която непременно трябваше да премине в по-горен клас.
И тя премина. А след това пак я извикаха в Киев, където по това време започваше работата над новия филм за деца „Слънчев маскарад“.
Сякаш напук времето се случи съвсем неподходящо за този филм. Слънцето много рядко се показваше иззад облаците. Лятото беше дъжделиво и постановчиците също като летци, които очакват хубаво време, постоянно поглеждаха с безпокойство към небето и ругаеха „небесната канцелария“.
Затова пък на мрачните дни се радваха децата актьори. През тия дни те бяха съвсем свободни, и те имаха ваканция, както всички ученици.
През почивката Гуля си измисли нова работа. Заедно с другарката си Валя, която също трябваше да участва във филма, тя започна да ходи в Зоологическата градина.
Гуля всякога е обичала животните, но, изглежда, никога не бе губила за тях толкова време, колкото през това лято. Тя бе станала млада натуралистка и дори бе взела шефството над две мънички мечета — Гришка и Мишка.
Тя сама ги хранеше с отвара в едно тенекиено коритце, гледаше как те се изкачват нагоре по решетката или пък острят зъбите си, гризейки поред една пръчка.
Мечетата скоро започнаха да я познават, протягаха й лапите си през решетката и когато тя отиваше при тях в клетката, те се триеха в краката й също като котенца.
— Ти по-добре не влизай при тях — казваше Валя. — Наистина, мънички са, но все пак са мечки. Ще те хванат някой път за крака и цялата ти кожа ще смъкнат!
— И таз добра, ще взема сега и от мечета да се плаша! — отговаряше Гуля. — Аз и при вълка в клетката му съм ходила. Знаеш ли, при онзи, стария, с плешивото чело.
— При вълка?! — ахкаше и плясваше с ръце дружката й.
— Че какво пък! — успокояваше я Гуля. — Ако нахраниш вълка, после можеш да го галиш и потупваш като домашно куче, а той ще си лежи по гръб и ще се зъби от радост. Можеш и сама да провериш!
Но на Валя съвсем не й се искаше да проверява…
Слънцето все още не се показваше. Лятото свършваше… За да търси слънце, киностудиото реши да замине от Киев.
Преди заминаването Гуля отиде още веднъж в Зоологическата градина — да се сбогува със своите мечета.